Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 24
Сергей Лукяненко
Ето така е винаги. Всеки си има своите асоциации и аналогии. Очевидно за Роман този пейзаж означава нещо. За мен е просто красив.
— Бил ли си тук?
— Донякъде да.
Интересно.
— Що за птици са това, Роман?
— Харпии — без да гледа, отговаря той. Мляс — и чашата му е празна.
Но той все едно не се напива.
Как мразя тайната, която ни заобикаля. Страхуваме се един от друг. Страхуваме се от всичко.
— Времето е приятно — подхвърлям напосоки.
— Тази година лятото е доста снежно… — казва върколакът. И ме гледа с ирония. Той познава тази местност. Тя откликва на нещо в душата му.
Не ми е писано да разбера на какво точно.
Наливам си глинтвайн в масивната глинена чаша. Вдишвам аромата. Снежно лято? Така да е. Няма нищо по-хубаво от лошото време.
— Пушиш ли трева, Льоня? — Роман ми подава табакерата.
— Не.
Сигурно наистина е алкохолик и наркоман…
— Разправят, че е доста по-безвредно от алкохола и цигарите.
— Разправят, че в Москва дояли петлите.
Роман се поколебава, но запалва.
Мамка му. Доводите на Надя започват да ми изглеждат недотам налудничави.
Аз си пия греяното винце с подправките, Роман си пуши хашиша. След две минути с щракване на показалеца изстрелва недопушената цигара долу и казва:
— Детска играчка. Сипни ми малко вино.
— Това е глинтвайн.
— Не е ли все тая, да го…
Сега и двамата си пийваме греяно винце с подправки. Роман кимва:
— Рулез!
Кимвам в знак на съгласие. „Рулез“ — това е нещо хубаво. Студена бира, компютър седмо поколение, красива девойка, успешно обезвреден вирус… глинтвайн.
Седим на пъпа на склона и ни е хубаво.
— Какво имаше в ябълчицата?
— Ново лекарство против настинка. Много ефикасно.
Роман се мръщи.
— Заслужава ли си шестте бона?
— Заслужава си стоте бона.
— А… — лицето на Роман се променя.
— Нека първо дочакаме купувача.
Върколакът кимва:
— Операцията е твоя, ти решаваш.
Купувачът се появява след десетина минути, когато вече съм се попритеснил. Познавам го само под прякора Печения, а той мен като Стрелеца. Купувачът е спретнат и не бие на очи — обикновен костюм, незапомнящо се лице. Млад момък с дипломатическо куфарче в ръце.
— Добър вечер, Стрелец! — казва ми той. Гласът е прекалено монотонен — Печения комуникира през програма-преводач.
— Добро утро — отвръщам, поглеждайки часовника си. Играта е взаимна. Не е малко да изчислиш какво е индивидуалното време на един дайвър, в кой часови пояс живее.
— Толкова ценя хумора ви… — Печения сяда на третия стол, питащо ме гледа: — Узря ли реколтата?
— Тежки се оказаха ябълчиците — изваждам дискетата, слагам я на масата. — Честно казано, очаквах благодарността да е по-голяма…
— Нали сме се разбрали? Шест хиляди долара.
Разпервам ръце.
— Вие твърдяхте, че не струвало повече.
— А нима вие сте на друго мнение?
— Разбирате ли, господин Шелербах…
Печения трепва.
— Сбъркали сте поне с една нула отзад. Настинката е нещо дребно, разбира се… но кой обича да се търкаля в леглото със сополив нос?
— Лично аз не обичам — лицето на Шелербах Печения се променя. Сега е възрастен мъж с волева, но изнервена физиономия. — Аз обаче смятах, че думата на дайвъра е хвърлен камък.