Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 23

— Привет, Ромка, сядай.

— Коя беше тая мацка?

— Нищо интересно.

Ние, дайвърите, винаги сме малко параноици. Какво да се прави.

Прекалено много са желаещите да разберат истинските ни имена.

Върколакът шумно поема въздух, мръщи се:

— Тя се опита да те маркира!

— Знам. Не се притеснявай, тя е само журналистка.

Ромка сяда, кимва на бармана. Онзи прави ужасна гримаса, но му подава водната чаша, пълна с „Абсолют-пепър“. Мъка ми е дори да гледам как пие Роман. А той леко се смръщва, докато бърше уста и връща чашата.

Може би в реалността е алкохолик?

Не знам.

Крием се един от друг също като от враговете си. Прекалено ценна стока сме. Дълбоководни риби, изроди, блещукащи с магическа светлина, мечта за всяка акула.

— Донесе ли ябълчицата? — пита Роман.

— Всичко е наред — разтварям сакото, пляскам се по джоба на ризата, където лежи дискетата. — Стоката е налице.

Върколакът леко се отпуска.

— А купувачът?

Поглеждам часовника.

— Срещата е след десет минути. Съвсем наблизо, при реката.

— Тръгваме ли? — Роман взима чашата си.

Аз грабвам своята, и двамата излизаме през вратата на ресторанта, пробита в каменната стена. В малкото преддверие казвам:

— Индивидуално пространство за нас двамата. Достъп за човека, който назове кода „сив-сив-черен“.

— Прието — чува се от тавана. Сега няма да видим никой от клиентите на „Трите прасенца“, независимо от броя на пожелалите да се разходят из виртуалното му пространство. Само купувача, на когото предварително съм съобщил кода.

Зад втората врата има гора. Гъста, първобитна, северна. Студеният вятър пронизва до кости, настръхвам. Спътникът ми нехае за студа. Може би шлемът му е по-обикновен — без климатик?

Господ знае…

Печели не по-зле от мен, но може би има огромно семейство. Или наистина е алкохолик, който профуква хиляди в зелено за броени седмици?

Зад гърба ни има малка каменна къщичка, така изглеждат „Трите прасенца“ от тази страна. Тръгваме по тясната пътека, като посръбваме от чашите.

— Обичаш ли перцовка? — питам между другото върколака.

— Да.

Сухо и без коментари. Бих искал да знам кой си ти в действителност, Роман.

Но това е невъзможно. Виртуалността е жестока към непредпазливите.

Излизаме при реката. Стръмен склон, обрасъл с ниски бодливи храсти. Вятърът е толкова силен, че примижавам. Небето е покрито с облаци. Не може да се каже, че реката е планинска, но е бистра, с много прагове. В далечината се вие ято едри птици — не знам точно какви са, те никога не се доближават. На ръба на склона е сложена маса с бутилки джин, тоник и „Абсолют-пепър“. Има и никелиран термос, знам, че е пълен с глинтвайн. Хубав е — с канела, ванилия, мускатово орехче, пипер, кориандър. До масата са оставени три плетени стола. Сядаме един до друг, гледаме реката.

Красиво е.

Бяла пяна върху камъните, студен вятър, пълна чаша в ръце, синкави облаци, които се кълбят над главите ни. Утре сигурно ще завали сняг. Но във виртуалността няма „утре“.

— Бих искал да знам — отпивам глътка — откъде е взета тази река.

— Не съм виждал по-красиво място в живота си… — със странен тон произнася върколакът.