Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 65

Сергей Сергеевич Минаев

А най-смешното бе, че тълпата, която гледаше това безобразие, посипана с всички тези лайна, стоеше усмихната и ръкопляскаше като петнадесетгодишни бавноразвиващи се деца, пред които пускаха балони. А някои дори го обсъждаха, правейки следните коментари:

— Страхотно, нали? Да, Андрюша е много талантлив.

— Да, талантът си е талант. Разбира се, миналия път, когато поля всички от тавана с лепило, беше по-яко. Но и сега не е зле.

— Да, тогава наистина беше силно. После ми казаха, че чрез лепилото искал да покаже, че модата се движи по-бързо от човешката мисъл.

— А какво общо има с това лепилото?

— Ами, и аз не разбрах, но нещо от сорта на това, че всички трябвало да залепнат на пода и да застинат неподвижни. А пък между застиналите хора да обикалят манекенки, символизирайки бързото движение на модата.

— Абе, не зная кой е залепнал, но той съсипа костюмите на доста гости. Ти тогава близо ли беше?

— Аз изобщо не съм била там, Лена ми каза, че прочела в някакво списание. Но, мисля, че за такова нещо не бива да ти е жал за дрехите.

— Е, по принцип е така…

Стоях зад гърба на тази двойка и се пуках от смях. Ама, че тъпанарки. Достатъчно е човек да ви покаже някаква ерес, да ви полее отгоре с пикня и на това отгоре да ви вземе по сто долара за вход. И вие ще стоите със зяпнали уста и със съсипани вонящи дрехи и ще ръкопляскате. А след това ще разкажете на приятелите си колко гениално са ви напикали. А пък ако изсипят отгоре ви конски фъшкии и ви продадат билети по двеста долара (заради скъпата инсталация), това просто ще стане хит на сезона. Особено ако го кръстят така: „Близо до природата“ или „Близо до корените“. За фон трябва да свири група „Каста“, а на посетителите да обяснят, че сега е модерно всичко натурално, без примеси и химически добавки. Скъпо е, но си струва.

Без съмнение, интересът към подобен тип шоу се обясняваше с ниското културно ниво на аудиторията. Мисля, че ако се провереше средната степен на образование на присъстващите, щеше да се получи първи курс на професионално-техническо училище или „ниво на интелекта по-ниско от табуретка“. Имаше ли смисъл да разговаряш с тези хора за произведения на изкуството, след като в училищната програма на този въпрос бяха посветени две страници в края на учебника? Пък дори и те бяха безнадеждно забравени. Звучи смешно, но фактът си оставаше факт — в туристическите справочници за Русия, посветени на Париж или Милано, имаше по 50 страници с описания на хотели, магазини и клубове и подробности за ревютата и само няколко страници с описание на културните забележителности на въпросния град. И наистина, всеки руснак с лекота би ви простил, ако в пътеводителя липсва адреса на музея „Прадо“ и би ви осъдил на смърт чрез обесване, ако не му напишете на коя улица се намира бутикът на „Prada“. Точно затова серящи художници, пикаещи поетеси и разливащи лепило моделиери влизаха под кожата на въпросните любители на пърформансите. Това се наричаше „ново руско изкуство“, а те не познаваха никакво друго изкуство, та затова поглъщаха с наслада целия този балет на психарите.