Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 64

Секнах журналиста с фразата, че искам да отида до бара, за да си взема едно питие, а той, гаднярът, взе, че се лепна за мен. Отидохме там, аз взех две чаши уиски, озърнах се настрани, не видях никакви познати и, осъзнавайки, че ще прекарам поне още половин час в компанията на това говедо, си поръчах още две дози уиски. При всички случаи щеше да ми е много по-лесно да го слушам пийнал, пък и освен това пияният ми език можеше да му каже нещо грубиянско и той да ме остави намира. Докато в трезво състояние си оставах донякъде джентълмен.

И в този момент в централната зала започна ревю на колекцията на някакъв нашумял наскоро и напълно луд моделиер. Разбира се, това беше наречено с изкълчената дума „пърформанс“ или „инсталация“, или нещо такова — тези термини не бяха моята сила. От стената излезе подиум, на него се появи някакъв малоумник, облечен с костюм на Мики Маус с дупка за лицето и каза, че сега уважаемата аудитория (която вече почти изцяло беше или пияна, или надрусана) ще види пърформанса на „вашия любим“ дизайнер Андрей Шарпеев. Целият купон започна да се стича към подиума, аз също тръгнах машинално натам, както и журналистът. Микимаусменът (уомънът) обяви появата на въпросния Андрей. И какво си мислите, че стана — иззад кулисите наистина се появи някакъв кльощав запъртък със зелени очила и плешива глава, отиде до микрофона и започна да говори нещо с тъничко и престорено по женски гласче. Чух нещо от сорта на „Подготвях тази колекция мно-о-о-го дълго, почти половин година и сега искам всички вие да се почувствате като част от нея. Обичам ви.“ Той разтегляше думите мно-о-о-го сладострастно, като цупеше устни и правеше всички възможни педалски номера, които толкова мразех.

Уродливият пърформанс започна. Май че се казваше „Хора-кифли“ или „Балет на трохичките“ — не разбрах много добре, но на поканите беше написано нещо такова. Пуснаха ужасна музика с бесен ритъм и от сцената в залата скочиха петнадесетина души, облечени в костюм с вид на франзели, които също имаха дупки за лицата, бяха белосани с брашно или с нещо друго и бяха обути с бели чорапогащници и несъразмерно големи обувки. Те тичаха насам-натам пред сцената и пищяха, после се хванаха за ръце и се вмъкнаха в тълпата, където започнаха да се придвижват като „влакче“, както си играехме в училище. Това продължи двадесетина минути. Пищящата група идиоти търчеше из залата, няколко хахавелници от зрителите се присъединиха към тях, а от тавана непрекъснато падаха конфети, трохи и други боклуци.