Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 48

Във водата се отразяваше и момчето, което стоеше малко по-назад и малко по-нагоре от мен. Поредният кръг около топката се плъзна по водата и когато премина през отражението ми, се създаде интересен визуален ефект. Отражението се разкривяваше от вълничките. И то така, че мъжът с делови костюм се сменяше с момчето с анцуг. И това стана няколко пъти също като преливащите картинки от календарчетата в нашето детство. На няколко пъти моето отражение плавно преля в изображението на малчугана. Обърнах се и погледнах момчето, което вече беше забелязало това и се усмихваше широко. Очевидно се кефеше. След това преместих поглед към Юля, която вече също беше слязла надолу и гледаше към водата някак много топло, с поглед, който преливаше от нежност и в същото време от тъга. И в този момент малко ми прилоша, сякаш някой дращеше гърлото ми отвътре. Момчето взе топката си, каза „благодаря“ и си тръгна. Ние се изкачихме горе, тръгнахме по алеята, но кой знае защо не обсъдихме темата за картинките, които се сменяха. Сякаш не искахме да нарушим нещо. Макар че теренът за развихрянето на най-различни фантазии беше доста голям. Спряхме на алеята като вкопани, тя се притисна до мен и тихо ми каза:

— Днес ми е много хубаво. Много ми е хубаво с теб…

А аз исках да й кажа, че никога досега не ми е било толкова хубаво и че съм готов да се разхождам с нея часове наред покрай „Патриаршеските езера“ или покрай някакви други езера, че искам да й се обаждам всяка сутрин, а щеше да е още по-добре, ако се събуждах до нея. Устата ми изведнъж страшно пресъхна и вместо да изрека на глас моите преживявания, аз просто й казах:

— Днес наистина е изумителен ден…

След това се разхождахме из околните улици, аз слушах разказа й за нейната приятелка, която имала две кучета, за това как се изгубила в парка „Горки“, когато била малка, за старото съветско кино и други глупости, от които ми ставаше много топло и спокойно. Гледах я, усмихвах се, понякога вмъквах коментарите си и днес изобщо не ми се щеше да се разделям с нея. Но след това ми се обади Вадим и осъзнах, че вече трябва да тръгвам. Сбогувахме се и аз още дълго гледах след нея. Тя се обърна и ми махна с ръка, преди да се скрие зад завоя, а аз си помислих, че краката й са изумително дълги, че е малко по-висока от мен и че вече ми липсва.

И ми си струваше, че асфалтът, стените, покривите, минувачите и притичващите кучета излъчват топлина. И ми се струваше, че всички се усмихват един на друг и аз също се усмихвах на всичко. И когато вече почти бях стигнал до колата си, изведнъж от московското небе се изля топъл порой. Вдигнах глава и погледнах към небето. И започнах да ловя с уста капките дъжд, а водата се стичаше по лицето и ръцете ми. Запалих цигара и скрих огънчето й с длан, както правеха малките хулигани от филмите за времето след войната. И когато дъждът вече измокри цялото ми сако, се качих в колата и набрах номера й: