Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 47

— Да. Знаеш ли, усещам, че днешният ден ще заличи всичките ми депресии, смени на настроенията и разни други глупости. Започвам нов проект и съм изпълнен с някакво много свежо и емоционално чувство. Или поне така ми се струва, но общо взето много ми се иска да се случи нещо ново.

Разхождахме се покрай езерото, пушехме и обсъждахме неформалните младежи наоколо и двойките, които се целуваха. И аз й разказах за моя инцидент с кокаина, за ченгетата, за ужасния стрес, за бъдещия клубен проект и за стагнацията в бизнеса с клубния живот в Москва. Подсилих всичко това с клубната история на проектите в САЩ и в Европа. Казах й за собствената си готовност за този проект и за това, че всичко трябва да се промени и че аз много вярвам в това. А освен това й казах, че съм се уморил от всекидневните лигавщини, от клубните момичета и от клубните приятели. Че искам да се върна десет години назад, да се разхождам тук като осемнадесетгодишен студент, да усещам любовта, която толкова липсва наоколо, да изпитвам потребност да обичам и потребност да се отдавам без остатък. А тя ме слушаше, докато говорех, очите й променяха цвета си от тъжно зелен до искрящо изумруден, а когато свърших, ме погали по главата и ми каза:

— Това е чудесно, отдавна трябваше да се промениш. Знаеш ли, понякога ми се струва, че трябва просто да се успокоиш и да престанеш да вършиш глупости. Просто да се огледаш и да разбереш, че около теб има страшно много любов, но ти просто не искаш да я забележиш. А понякога много се страхувам за теб. Защото в действителност ти си много добър, но просто си се вживял в ролята на циник. Ти нямаш нужда от никакви маски, просто трябва да престанеш да се правиш на интересен и всичко ще бъде наред. Просто повярвай, че всичко ще бъде наред.

— Юля, много искам да повярвам, много. Страшно се изморих да се боря със скуката, уморих се от безсмислени купони, от кухи приятели и от тъпи почивни дни. Просто имам страшна нужда да повярвам. И ми се ще до мен да има човек, който да ми каже, че нещата наистина са се променили към по-добро… Много искам да настъпи онзи миг, когато повече няма да искам да крия емоциите си.

— Този миг ще настъпи, момчето ми, задължително ще настъпи. Просто трябва отново да станеш осемнадесетгодишен. И да престанеш да се вторачваш в негативното, което те заобикаля. И тогава вече няма да има никаква нужда да криеш емоциите си…

И в този момент покрай нас прелетя една футболна топка, запратена от не много точния удар на някакъв местен Роналдо. Топката се търкулна надолу, заподскача по буците пръст и цопна във водата. След топката се появи и самият притеснен изпълнител на удара. Той се чешеше по врата и повтаряше „мамка ти“. Двамата се спогледахме. Аз — с усмивка, той — с недоумение. И в този миг усетих някакъв порив и реших да извадя избягалата топка.

Хукнах надолу към езерото, а момчето се втурна след мен. Топката беше паднала доста далеч от брега, тъй че просто не можех да я стигна с ръка. Започнах да съжалявам за благородния си порив, но в този момент забелязах в тревата един откъртен клон. Взех го и се опитах да стигна топката с него. Докоснах я с върха на клона така, че тя започна да се върти по посока на брега, а по водата около нея се пръснаха кръгове. Когато топката почти доплува до нас, за миг откъснах поглед от нея и погледнах водата.