Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 45

И ето, че вече вървях по „Спиридоновска пресечка“ покрай хотел „Марко Поло Пресня хотел“, стигнах до кафене „Донна Клара“, завих наляво и се озовах на „Бронна“. А след няколко минути излязох на „Патриаршеските езера“.

Аз, както и повечето московчани, се отнасях по специален начин към това място в Москва. Като студент седях на пейката край езерото със своите все още неизкушени в „науката на нежната страст“ приятелки и състудентки, разговаряйки за музика, за любов, за нашето страхотно (и дори може би съвместно) бъдеще, за глобалния проблем на приближаващата сесия, която тогава ни изглеждаше като единствения и най-страшен проблем за нас.

А освен това тук през зимата карахме кънки, през пролетта се целувахме в пресечките покрай езерото и пиехме вино. За мен това място винаги щеше да носи печата на лекотата и безгрижието на битието. Тук винаги щеше да бъде пролет и всички наоколо винаги щяха да са на осемнадесет години. Дори и онзи старец с вестника изглеждаше все още млад, макар да беше на седемдесет и пет. Какво да се прави, никога вече нямаше да бъдем такива, каквито бяхме…

На „Патриаршеските езера“ се усещаше центърът на тежестта на града. Макар че за център на Москва се смята Червения площад, аз никога не го възприемах по този начин. Може би защото това беше най-немосковското място заради изобилието от хотели, ГУМ-ове, туристи, улични продавачи от „сергийната търговия“ и гости на столицата. Може би защото той беше твърде претоварен с държавност и с различни атрибути на властта — от Кремъл до колите със специална сигнализация.

„Патриаршеските езера“ беше нещо съвсем различно. Особено ако тръгнеш към тях откъм „Садовое колцо“. След шумната, бучаща и задръстена с коли градска артерия, където пулсът на мегаполиса се усещаше най-силно, се озоваваш в царството на спокойствието. Покрай „Патриаршеските езера“ по всяко време на годината имаше особена аура. Когато виждаш многобройните хора, които се разхождат бавно покрай езерото и седят на пейките, осъзнаваш, че тук времето тече по-бавно. Струва ти се, че кварталът около езерото е заобиколен от невидими стени, които се състоят от улиците „Спиридоновка“, „Спиридоновска пресечка“, „Бронна“ и булевард „Ермолаевски“. Стени, които не пропускат зад себе си гадостта и уродливостта на останалите части на града. През зимата ти се струва, че тук дори снегът пада по-бавно, искрейки под уличните лампи и превръщайки плавно деня във вечер, а вечерта в нощ. За разлика от някакъв си „Текстилници“, където нощта се стоварва на главата ти още в пет часа вечерта. Рязко като платнен чувал за картофи.

„Патриаршеските езера“ бяха някакъв форт, измислен от ангела-пазител на Москва, та московчани да могат да се скрият зад стените му. Във времената, когато градът безнадеждно щеше да се промени, щеше да изгуби своята патриархалност и самобитност, своя особен диалект с „пекарните“ и „пейките“ с нашите бабички, пометени от потока новопристигнали, които говорят на някаква тюркско-украинска езикова смесица, изобилстваща от американизми и уличен жаргон. Това място ти даваше възможност да излезеш от образа на кучето, което тича след кокала, и да придобиеш човешки облик. Да се ориентираш в мислите и разсъжденията си. Естествено, ако все още не си изгубил способността си да мислиш във века на високотехнологичния интернет и в света без граници.