Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 37

— Довиждане.

Аз стоях до колата, изпаднал в известно вцепенение, докато Миша не ме хвана за ръката и не ме поведе. Двамата се върнахме в клуба, седнахме край масата, той ми наля уиски и ми каза:

— Всичко е наред, старче, просто са се объркали. Какво ли не се случва, отпусни се.

— Колко ти дължа? — попитах.

— Я стига, всичко е о’кей. Няма нужда. Хората трябва да си помагат.

— Откъде се взеха тия? Доколкото разбирам, това не беше някаква планирана акция?

— Старче, хайде да забравим за това, искаш ли? Всичко свърши. Най-важното е, че всичко се уреди.

— Да, ама кажи ми, откъде се взеха тия? И много интересно къде е моят партньор? Къде се дяна изведнъж? Кажи де?

— Моля те, умолявам те — каза ми той в ухото и ме прегърна. — Толкова педали има в този живот. Хайде, после ще разберем за какво става дума и ще си отмъстим. Не си блъскай главата, вече всичко е уредено, о’кей?

— Миша, но нали разбираш, че онзи пич не се изниза случайно?

— Старче, всичко, което се случи с теб, беше ВЧЕРА. Схващаш ли? КРАЙ! ТОВА вече е минало! Утре ще започне твоят нов ден. Ще имаш нови емоции и ще забравиш за всичко. Разказах ли ти как бях хлътнал по една девойка в Лос Анжелис, как й отидох на гости и от вълнение се напих и заспах в тоалетната? А на сутринта си мислех, че животът е свършил. Разказвах ли ти това?

И аз осъзнах, че той постъпваше съвсем правилно като се опитваше да ми разкаже всички най-глупави истории от живота си, за да ме изкара от шока и да върне ситуацията в онзи времеви отрязък, в който все още нищо не се бе случило. Но продължавах да пребивавам в състояние на шоково отчуждение. И се чувствах малко кофти, че изглеждам скапан, а още по-кофти ми беше от това, че Миша виждаше как изглеждам. А ситуацията като цяло беше абсолютно идиотска. Трябваше сто пъти да му кажа „благодаря“, а той сто пъти да ми отвърне небрежно „няма защо“. А вместо това той седеше и ме утешаваше. И от това ми ставаше още по-гадно. И ето, че накрая Миша реши да противопостави на състоянието ми собствения си проблем:

— Повярвай ми, за три дни трябва да намеря парите, за да довърша ремонта на клуба. Светът може да се преобърне, но аз трябва да реша този проблем. И тази вечер за мен това е проблем, но утре вече няма да е такъв. Защото не мога да показвам, че имам проблеми, иначе няма да оцелея. И аз съм сигурен, че в крайна сметка всичко ще приключи благополучно, защото свестните хора винаги печелят. И някой им помага. Защото свестните хора трябва да си помагат. И тогава всичко в живота си отива на мястото.

А аз го слушах и продължавах да пребивавам в това затормозено състояние и оглеждах околните, опитвайки се да прочета по лицата им съчувствие, съпричастност или поне заинтересованост. Но не виждах нищо. Там нямаше нищо подобно. Ако се съдеше по физиономиите им, те като че ли изобщо не бяха забелязали моето отсъствие.

И в този момент един от онези хубави младежи с телосложения на спортисти и с червена бейзболна шапка ми каза: