Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 36

— Защо не престанем да се правим на идиоти и не разкажем всичко както си е? От кого ги вземаме, на кого ги продаваме, отдавна ли се занимаваме с това?

Разбирах, че с всички тези постановъчни утвърдителни въпроси в множествено число като „не престанем да се правим на идиоти“, „разкажем“ и „занимаваме се“ се търсеше ефектът на въвличането ми в нужния диалог. Все едно, че сега не аз щях да разкажа дали „отдавна се занимавам с ТОВА“, а заедно с въпросното ченге щяхме да изминем дългия път от престъплението до наказанието. И вероятно щяхме да си поделим присъдата или административното наказание? Методът не беше нов, познавах го от тренингите по продажбите, но понякога действаше. Паралелно с това започна жесток натиск от страна на останалите участници в сцената на дознанието:

— Скивай, ей-сега ще повърне, направо се е сгърчил. Ей, да не се издрайфаш в колата!

— А-а, когато продаваш и шмъркаш си много курназ, а сега защо се спече?

— О-хо-о-о, я му погледни джобовете. Ей, пич, знаеш ли КОЛКО ЩЕ ТИ ДРУСНАТ?

Т.е., всичко вървеше по план. Добрият следовател трябваше да съчувства на лошото момче и да му задава добри въпроси, докато лошият следовател трябваше просто да се гаври с него. Трябва ли да споменавам, че смазаното от натиска на правосъдието лошо момче в крайна сметка трябваше да разкаже всичко на добрия следовател?

В този момент разсъдъкът ми (малко позамъглен от алкохола и кокаина) неизвестно по каква причина започна да се преобразява. От една страна, имах съвсем ясното усещане, че наблюдавам цялата ситуация отстрани като на кино. А от друга страна, мозъкът ми се избистри напълно, което ми позволяваше да отговарям съвсем ясно на зададените въпроси.

Наблюдавах абсолютно отчуждено как вадят от джобовете ми парите, ключовете, документите, плика с кокаина и едно целофанено пакетче с нещо бяло в него. Отговарях на въпросите съвсем стандартно като заклет наркоман (влязох в тоалетната и намерих кокаина там, не зная какво има в джобовете ми, подхвърлили са ми го), не докосвах нищо с ръце, посочих точно колко пари имам в джоба си и други такива неща, което беше странно, като се имаше предвид, че такъв инцидент ми се случваше за пръв път в живота.

Изминаха близо петнадесет минути, ръцете ми напълно изтръпнаха и тогава аз им казах:

— Момчета, защо не престанете? Не сте спипали, когото трябва. Аз не съм наркопласьор, аз съм печен потребител.

— Ние не сме ти момчета.

— О’кей, момичета. Но все пак може би ще престанем с целия този цирк?

Получих един доста силен удар под ребрата, придружен с фразата:

— Всичко е ясно, ей-сега ще отидем в службата, ще вземем проба изпод ноктите му и тогава ще видим кое е негово и кое не е. Подхвърлили му го били, да бе.

Общо взето и по принцип, ситуацията беше повече от шибана. Както се казва, накиснах се до ушите.

И в този момент задната врата на нашия „газенваген“ се отвори и в отвора като deus ex machine се появи главата на Миша. Той каза нещо на оперативния работник, който седеше вляво от мен, оперативният работник излезе навън и след няколко минути измъкна и мен. Съвсем спокойно, сякаш бе някакъв гардеробиер, разкопча белезниците ми, върна ми паспорта, портфейла и ключовете и ми каза: