Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 31

— Помня, само че какъв партньор бих могъл да ти бъда? Аз съм пълна нула в този бизнес. Едно е да купонясваш, а друго е да си правиш купон с ония, дето купонясват.

— Я стига, недей да скромничиш. Не ми се вярва чак толкова да не вдяваш. Ти ръководиш бизнес, чийто оборот е десет пъти по-голям от оборота на който и да било клуб. Пък и в обществото те познават. Тъй че това не е въпрос на самия бизнес. Това е въпрос на личната ти готовност.

— Миша, ако говориш сериозно, ще си помисля. Не мога да ти отговоря веднага. А освен това нямам сто и петдесет хиляди. Ще предложа на един свой приятел.

— Не се тормози, брато. Предложих ти просто ей-така. Обади ми се, ако решиш нещо. А сега искам да се отбия на още едно място, та да си проветря малко главата. Какво ще кажеш?

— Няма проблеми.

— Прекрасно. Ей-сега ще пратя сметката и ще идем да си починем в тесен кръг. — Миша се усмихна насърчително. — Старче, направо нямаш представа колко се радвам, че те видях.

Приготвихме се и тръгнахме към изхода. Хората от първата зала изпратиха групата ни с очи. Някои сочеха към Миша и шушукаха нещо на съседите си. Дявол да го вземе, въпреки цялата идиотщина на цялата тази ситуация, беше толкова приятно да се намираш в центъра на вниманието. Щом видя КОЛКО отблизо си общувам с Миша, девойката Лена вече не мърдаше на крачка от мен, а на входа ме хвана за бицепса и попита с еротичен шепот:

— Къде отиваме?

— На среща с мечтата си — отвърнах й. — И да не забравиш да си закопчееш колана. След малко излитаме.

Докато пътувахме с колата към другото място, аз се отдадох на сладки мечти за това, че от мен би могло да излезе прекрасен партньор в този клуб. И че този шанс беше не само път към паричните потоци и вниманието на околните, но и към възможността за пръв път да се занимавам с работа, която няма да ме напряга. Която щеше да ми доставя удоволствие и, най-важното, щеше да ми позволи да управлявам мислите и портфейлите на тези московски празноглавци. Чувствах се толкова добре и толкова умиротворен, че без малко не изгорих панталона си. Тлеещата цигара опари пръстите ми и ме върна в реалността. Изругах и захвърлих фаса през прозореца.

— Проблем ли има, брато? — усмихна ми се Миша на предната седалка.

— Всичко е о’кей. — Показах му двата си вирнати пръста също като Ясер Арафат.

— Скоро ще стигнем. Там е страхотно. Нали не бързаш много?

— Изобщо не бързам…

И ето, че нашата компания нахлу в този клуб-кафене-ресторант, който се намираше на някаква пресечка на „Тверской“. Влязохме като истински кинозвезди. Единият държеше в ръката си начената бутилка шампанско, другият пушеше пура, третият прегръщаше момиче. И всички разговаряхме високо по мобилните си, смеейки се с цяло гърло и демонстрирайки по всевъзможни начини изключителната съсредоточеност в самите себе си. Макар че целият този спектакъл се разиграваше с едничката цел час по-скоро да ни забележат. И, ако може — всички едновременно. А момичето Лена ме попита със звънтящ от радост глас:

— Къде сме?

— Не зная. Всъщност к’во ти пука?