Читать «Другият бряг» онлайн - страница 3

Еджуърт влезе, съпротивявайки се. В кабинета, права до една внушителна метална картотека, стоеше жена.

— Това е доктор Илейн Биксби.

И като се усмихна едвам-едвам, той уморено се отпусна в креслото пред бюрото.

— Виждам, че вашият личен картон е вече попълнен — каза докторът, като почукваше с писалката по масата. — Добре. Другите документи също са в ред. Трябва само да подпишете ето тук, в долния край, господин Еджуърт.

Брус Еджуърт удостои само с поглед небесносиния формуляр, който докторът беше поставил пред него. Хладно поклати глава.

Доктор Килпатрик се усмихваше смутено. Младата жена изправена до него също се беше изопнала, показвайки смущението си.

— Нищо няма да подпиша — заяви Еджуърт с твърд глас. — Имам намерение да замина колкото се може по-скоро, разбирате ли? Вашата компания ме излъга непочтено.

— Вие се шегувате, господин Еджуърт.

— Никак не се шегувам. Вашият рекламен диплян съвсем не се скъпи на информация, дава дори най-незначителната. Но в него не се споменава най-важното…

— Какво е то, господин Еджуърт?

— Че киндусите не са животни, а хора. Това вашата организация никога не е казвала.

— Достатъчно! — прекъсна го хладно доктор Килпатрик. — Или приемете, или се отказвате. В положението, в което се намирате, всякакъв разговор ми се струва излишен. Това е формулярът, който трябва да подпишете.

Еджуърт внезапно стана, пламнал целият.

— Казах не, никога няма да подпиша. Вие сте убийци, ето какво сте. Убийци.

Беше почукала леко. Няколко дискретни удара по металната врата. После беше влязла с високо вдигната глава, приличаща на скулптура, с предизвикателен бюст, облечен в твърде тясна блуза от трико. Беше поставила синята папка върху масичката от плетени тръстики до дивана, беше седнала, кръстосвайки крак върху крак. И когато той, сякаш разтърсвайки се от летаргичен сън, се беше приближил, за да се отпусне мързеливо в другото кресло, Илейн бе започнала да говори, най-напред тихо, почти шепнешком, после все по-разгорещено и убеждаващо.

Еджуърт я наблюдаваше ту начумерен, ту видимо отегчен.

— И така, искате да си заминете колкото се може по-скоро — казваше д-р Илейн, насочвайки към него показалеца си в жест на шеговита заплаха.

Еджуърт кимна в знак на съгласие.

— Извинете ме, господин Еджуърт, но аз не ви разбирам. Или по-точно разбирам и ценя вашата чувствителност, но въпреки всичко не мога да одобря вашето решение. Вие сте предприели това дълго и скъпо пътуване, а също и доста мъчително. Да пътувате от Земята до тук, до Игея, с всички магнитни бури, с които е осеян пътят… Защо искате да се откажете точно сега?

— Казах не. Аз не знаех, че киндусите са хора.

— Киндусите ли? Грешите, господин Еджуърт. За втори път твърдите това наистина неоснователно. Киндусите са животни, уверявам ви…

— Да, животни, които говорят. Аз ги чух, скъпа госпожице. Не разбрах нито една сричка, вярно. Но фактът, че те говорят точно така, както и ние, си остава.

— Това не означава нищо. Делфините също говорят, но въпреки всичко си остават животни. А кучетата? Не е ли същото нещо с кучетата? Дори и кокошките и воловете са способни да общуват със себеподобните си, науката вече е доказала това с абсолютна точност. И тогава? Ще трябва ли заради това да се откажем от печеното и пържолите? Господин Еджуърт, вашите скрупули наистина ми се струват прекомерни.