Читать «Другият бряг» онлайн - страница 2

И друг път е виждал жената на същото това място, но винаги я е избягвал без определена причина. Но сега Удо нетърпеливо се приближава, като стъпва тежко по тревата, за да привлече вниманието й. Лоа застива неподвижна, дори когато Удо се приближава дотолкова, че почти докосва рамото й. Извива леко глава: хвърля му един загадъчен поглед, изпълнен с учудване и задоволство.

Удо не я плаши: той е почти юноша, висок и мускулест, но без онзи агресивен пламък, който просветва в очите на мъжете от нейното племе.

— Гладен ли си? — пита жената, свеждайки очи.

Удо промърморва нещо, смръщва нос, раздразнен от аромата на рибата, която се пече върху пламтящите въглени.

— Ти си Лоа, нали? Лоа от племето на Арк.

Жената не отговаря. Тогава Удо се ядосва.

— Какво правиш тук? — казва със сух глас. — Твоите хора са там долу, отвъд голямата гора. Какво правиш тук сама, на брега на реката?

Лоа му подава пръчицата с димящата риба. После става, изминава малкото разстояние, което я дели от брега, суети се около един кол, забит под водата. Измъква кош, пълен с риба.

— Виж! — възкликва. — Аз ги налових.

Бръква с ръка в коша. Рибата, която изхвърля на брега, подскача като обезумяла. Удо побързва да я спре с крак. Така времето тече спокойно и щедро. Удо и жената са все още до огъня, хранят се унесени един до друг, от време на време се поглеждат в очите, влажни и дълбоки.

После Удо казва:

— Днес изпуснах плячката на косъм. Беше най-големият и най-хубавият мамбор в гората. Но един ден ще го хвана, ще го занеса на твоите хора и тогава ти ще дойдеш с мен, ще се върнем тук да ловуваме и да ловим риба, и ти ще спиш винаги до мен. Докато белите ангели не ни извикат на другия бряг, в истинския рай.

Удо и Лоа. Сред зелените и сини клонки невидими стъклени птици чуруликат неспокойни. Реката тече бавно, величествено, високо горе кръжи угугуа в небето, там, където оранжевото слънце сияе силно.

— Доволен ли сте? — попита доктор Килпатрик, като спря апарата.

Брус Еджуърт се обърна бавно, с празен, замаян поглед. Накани се да промърмори нещо, но докторът го прекъсна.

— Повярвайте ми, по-добро от това не можехте да изберете. М–715 е наистина великолепен екземпляр. А сега елате с мен, господин Еджуърт. Трябва да извършим някои формалности. От тук, моля.

— Послушайте ме, докторе. Аз…

— После, господин Еджуърт, после.

Доктор Килпатрик го хвана за ръка и го поведе по коридора, чиито стени бяха облицовани в леденобяла пластмаса.

— Заповядайте — каза, като отвори вратата на един светъл кабинет.