Читать «Древното безумие» онлайн - страница 8

„Кажете на Клайв от Клана на Рибарите от Пристанището, че Мари все още го обича!“

— Дете мое — каза тя, след като прибра листчето в джоба си, — това трябва да свърши. Ти вече на два пъти се опита да откраднеш лодка и да отплуваш, а сега с тези бутилки… Нима не разбираш, че те никога няма да се окажат в ръцете на твоя Клайв?

Мари нацупено и упорито мълчеше. Лаура 1 извади от джоба на престилката си парче плат с изкусно извезани фигури на жена и дете в прегръдките й.

— Прекрасни са, но защо не тъчеш… обикновените неща с привичните рисунки и фигури?

— Всички те са мъртви. Само тази картина е жива!

Старата жена млъкна и за миг погледна морето.

Черната точка бе увеличила размерите си. Бързата лодка стремително приближаваше пристана.

— Нека помислим — предложи, Лаура 1, — ти чакаш любимия си Клайв вече седем месеца. Да си представим, че той е получил едно от писмата ти. И какво очакваш да стане?

Мари се оживи, повдигна глава и очите й светнаха.

— Тогава той ще разбере, колко силно го обичам.

— И смяташ, че това ще измени целият му живот? И той ще захвърли всичко заради тебе?

— Да!

— Но ако не стане? И те постигне разочарование?

— Това е невъзможно.

— Все пак, да допуснем, че стане така — продължи да настоява Лаура 1, макар и по обичайния си мек начин, — ще ни позволиш ли да ти помогнем? Ще признаеш ли, че не си била права?

Девойката се замисли, после решително отсече:

— Тогава по-добре да умра. А сега мога ли вече да си вървя?

Двете жени се заслушаха. Някой шумно изкачваше стълбата към пристана. Това бе един Рибар от острова, доста дебел, чернокос и брадат.

— Ваша чест, той е тук — обърна се той към Лаура 1. — Да го доведем ли?

— Върнете го обратно — побърза да се намеси Вивана.

— Не, в никакъв случай, ще бъде неразумно. Алек, най-добре го доведи веднага при нас.

Рибарят кимна и изтича надолу по стълбата. Мари се превърна цялата във внимание и погледна въпросително по-възрастните си сестри. Те си даваха вид, че нищо не е станало. Мина минута и черният илириец се върна. Следваше го още един човек. Той поздрави с кимване жените, после се обърна към Мари и повече не откъсна спокойните си сиви очи от крехката й фигура.

Девойката се разтрепера цялата.

— Скъпа, не се вълнувай така — произнесе Вивана.

Тези думи сякаш тласнаха Мари напред. Тя се хвърли така стремително към любимия си, че той се заклати и едва успя да я хване и задържи в обятията си. Девойката пъхна лицето си в широката му гръд и силно се разплака.

— Може ли да ни оставите няколко минути сами? — обърна се Рибарят към старите жени.

Лаура 1 бе до известна степен изненадана и объркана, но направи знак на Вивана и двете се отдалечиха, като седнаха на една пейка.

VI

— Нима това си ти? — опита се Мари да се усмихне. — Лошо те виждам, пречат ми сълзите.

— Аз така често си спомнях за тебе — едва чуто произнесе Клайв.

— О, аз съм така щастлива, че сега мога спокойно да умра. Прегърни ме…

Изведнъж лицето му стана твърдо.

— Знаеш ли, разрешиха ми да се видя с теб, защото смятат, че аз мога да те уговоря… да се лекуваш.

— Да се лекувам ли? От какво? От любовта си към тебе? Колко са глупави те, Клайв! — разсмя се Мари.