Читать «Древното безумие» онлайн - страница 6

Деймън Найт

След къпането Мари навлече на мокрото си тяло дрехите си и закрачи леко по пясъка. Изпълваше я безпричинна радост и тя започна да си тананика лекомислената мелодия на позната песничка. Изпълняваше я оркестъра, когато…

Мари рязко спря и гърлото й се сви конвулсивно. Мислите се замятаха хаотично и тя започна да разглежда с безпокойство кафявата точка на хоризонта, от която се отдалечаваха все повече и повече…

Краката на Мари се подкосиха, тя се отпусна на земята и заплака горчиво, като закри очи с длани.

* * *

Любовта, която така внезапно обхвана Мари, се оказа съвсем не такова леко и приятно чувство, както се пееше. По-скоро бе нещо като безумна и натрапчива мисъл, която не можеше да прогони от мозъка си.

Непрекъснатите терзания измъчиха Мари, погледът й помътня, очите хлътнаха навътре и тя като сянка стоеше в тъкачницата и гледаше все в една точка. И сестрите й страдаха. Вече не се разнасяха предишните весели шеги и силен смях. В Клана цареше униние. Мари виждаше, колко неприятности носи на близките си. Но какво би могла да направи със себе си?

Разбира се, би могла отново да отиде в църквата и да престои нови двадесет минути в яйцевидната стая. Но за да се излекува от любовта… трябва вечно да седи там.

Девойката си представи, че тича боса и невчесана по улицата, а всички след нея свирят, смеят се и викат: „Лудата Мари! Лудата Мари…“ и се ужаси.

Ах, Той да беше сега с нея! Мари не би се отделяла от него нито за миг. Какви глупости изричаха сестрите й, като й предлагаха други мъже! Колко е жалко, че никой не я разбира…

IV

Старейшините на Клана на Тъкачките важно заседаваха на дървената маса в просторното помещение с нисък таван. Мургавите им, но състарени лица показваха, че те са предхождащи копия на Мари и нейните сестри.

— Ваша чест — каза след като се поклони с почит Вивана, — нещо става с нашата младша сестра Мари. Тя не иска да работи.

— Така ли? — учуди се най-възрастната Лаура 1. — Нима е болна?

— Не, ваша чест. Докторите я прегледаха, намериха, че е отслабнала и й предписаха тонизиращо вино, но тя го изхвърли.

Снежнобелите рокли зашумяха. Старейшините, като по команда се обърнаха да погледнат Мари.

— Ела по-близо, моето момиче — каза Лаура 1 след кратка пауза.

Мари послушно се приближи.

— Сега ни кажи, защо не ти се работи и защо си изхвърлила лекарството?

— Няма да работя, докато не ми върнат Клайв.

— Клайв ли? Кой е той?

— Моята любов от Материка. Трябва да съм до него. Пуснете ме там или поне той да дойде при мен.

— Но скъпа моя — каза Лаура 1 и се наведе над масата, — ако правилно те разбирам, ти искаш да бъдеш с него, само защото той е прекарал с теб една или две нощи?

Мари кимна в отговор.

— Това е абсурдно. Какво ще стане, ако всички започнем да искаме същото?

— Тогава всяка жена ще си има любим мъж и всички ще сме щастливи.

— Но скъпа, ние и сега сме щастливи. Освен теб, разбира се.

Мари не успя повече да се сдържи и се разплака с пълен глас:

— Той е мой — занарежда тя, — искам си го, върнете ми го, искам го…

Старейшините се спогледаха многозначително. Лаура 1 направи знак и Вивана изведе девойката.