Читать «Древното безумие» онлайн

Деймън Найт

Древното безумие

I

Тридесет сестри, приличащи си като две капки вода, седяха зад предачните станове в прохладната сянка на работилницата над галерията на Тъкачите. Тихите им гласове и шумоленето на белите платове от време на време се заглушаваше от нечии силни викове, примесени с припламвания на смях.

Високите и снажни момичета се различаваха единствено, и то почти незабележимо, по пълнотата си. И това различие се разтваряше в еднаквостта на жестовете, погледите, усмивките, които озаряваха понякога мургавите им лица и създаваха впечатление, че в помещението са наредени множество огледала и всяко от тях отразява едно и също момиче.

Само сериозното и с нежни черти лице на най-младата от сестрите, Мари, изглеждаше някак си чуждо. Раждането й бе решено преди шестнадесет години, когато спешно бе нужно да се намери замяна на старата Ану-1, която бе паднала от прозореца и изпочупи горната част на ключицата си. Казват, че подготовката на раждането се е извършила прекалено прибързано, тя се е появила на свят от лош ембрион и не е следвало да я оставят жива. Сега ставаше ясно, че това се е отразило на характера й — момичето бе затворено и меланхолично.

Но тогава Старейшините решиха, че тя ще живее.

От най-далечния ъгъл на работилницата се разнесе гръмогласният вик на най-старшата от жените, грубоватата, но добродушна Вивана:

— Казват, че вчера от материка е дошъл новият Рибар. Ако е наистина хубав, аз ще се захвана с него и докато се занимавам така, някоя от вас може да си опита щастието с моя Тино. Роза, какво ще кажеш? Тино дали ти подхожда?

Изтъканото платно потрепери от гръмкия смях.

— Нима той вече ти стана досаден? — не й остана длъжна Роза, ниско момиче, малко пълничко и кръглолико. — Вивана, знаеш ли, ако новият Рибар се окаже красавец като предишния, аз ще се заема с него сама, а на теб ще прехвърля моя Митрий.

Голямо количество зелена и хладна маса се плесна в кошницата. Някой извика:

— Охо-хо, Гого и Вивана!

Всички сестри се разсмяха и само Мари продължи работата си, без да вдигне глава.

— Отлично — навъси се Вивана, но веднага се разсмя. — И на кого ще се падне Ханър?

— На мен!

— Не, на мен! — светлокосият и хитроват на вид здравеняк Ханър бе любимец на Тъкачките. — Шегите настрана. Отстъпи Ханър на младите. Той е прекалено хубав за такива стари кранти като вас.

Но Вивана не обърна никакво внимание на негодуващите викове.

— Да го дадем на Виола… макар, че не, какво ще кажете за Мари?

Смехът и гюрултията мигновено стихнаха и всички се обърнаха към мълчащото досега момиче, което с пръстите си обработваше кремаво платно. Тя се изчерви и заклати глава — още не бе имала любовник.

Усмивките изчезнаха от лицата, жените се обърнаха и започнаха разговорите си отново, като пронизително викаха имената на познатите мъже. Нежните пръсти на Мари се разтрепераха, нишките се оплетоха и сложната фигура на платното се обърка. Девойката спря тъкачния стан и започна да сваля повреденото парче. Сълзите й напираха да излязат навън, но тя се стараеше да изглежда спокойна, като се надяваше, че Мия, съседката й, няма да забележи объркването й.