Читать «Драма в пустинята» онлайн - страница 3

— Имаш ли да кажеш нещо, Махот? — запитах подозрително моряка. — Тези араби въпреки разбойническия си вид са по-благородни от самите сенегалци.

Махот обаче поклати неодобрително глава и не отговори. Изглежда не им вярваше. За жалост този славен моряк се оказа прав. Ако бях взел под внимание подозренията му, бедата, която ни сполетя по-късно, щеше да бъде избягната.

По време на затишието, което цареше в морето, прибрахме платната и се приготвихме за вечеря. Рибата беше отлична. Вече две седмици как не бяхме яли нещо прясно. Набързо изпържената риба излапахме лакомо, а после дойде ред и на фурмите.

След тази богата вечеря се готвехме да прекараме по-спокойна Нощ.

Не минаха два часа и Махот приближи бледен и изменен. Ръцете му бяха на гърдите. Като че нещо го задушаваше. Той се гърчеше от силни болки.

— Капитане — каза със задавен глас той. — Арабите ни отровиха.

Погледнах уплашено моряка. От няколко минути и аз усещах болки в корема. Като че в гърдите ми гореше огън.

— Какво говориш, Махот? — запитах уплашено аз.

— Истина, капитане. Тези кучета са турили отрова в рибата и във фурмите. Гледайте. Всички моряци се превиват от болки като змии.

Печална бе картината, която видях в този момент. Моряците се търкаляха по кувертата и пъшкаха болезнено, като че бяха заболели от морска болест.

Усетих как~кръвта ми се смръзва в жилите и косите ми настръхват.

Нямаше място за съмнение: тези разбойници ни бяха отровили, за да завладеят след това кораба без каквато и да е съпротива.

Подпомаган от Махот, започнах да окуражавам моряците. Карах ги да повръщат насила. Но в този момент запищяха куршуми, някои от които пробиха мачтата.

— Арабите нападат, капитане — извика Махот. Помъчих се да стана и да си взема оръжието, но силите ме напуснаха и аз паднах пред моряците. Страшни, непоносими болки ми късаха червата.

— Капитане, другари, на оръжие! — викаше Махот. — Разбойниците наближават.

Никой не помръдна. Не можехме дори да вдигнем ръка.

Пушечните изстрели зачестиха. Дочуха се и дивите викове на арабите.

Не мина много време и няколко души се покатериха на кувертата. Видях как Махот вдигна във въздуха железен чук й го размаха с нечовешки усилия.

Чуха се нови викове, а след това пушечни гърмежи. Нещо ми притъмня пред очите, после съм загубил съзнание.

Когато дойдох на себе си, не бях на борда на кораба. Лежах проснат в пустинята, здраво вързан за един забит в земята кол.

Пред погледа ми се издигаше една арабска палатка. На върха на кола беше забита окървавена човешка глава. Когато погледът ми се впери в страшния трофей, неволно нададох страшен вик. Главата беше на храбрия ми моряк Махот.

При този вик от палатката изскочи един арабин с пушка в ръка. Лицето му беше черно, а главата — обвита с голяма чалма. Носеше бяла мантия.

Като видя, че се извивам и се мъча да скъсам въжето, човекът насочи дулото на пушката към гърдите ми.

— Капитанът на кораба се излага на смърт — каза той.

— Убий ме, както си убил другарите ми, разбойнико — изревах аз.