Читать «Драма в пустинята» онлайн - страница 2

Корабът ни спря, като че бе закован от някое морско чудовище. Едва можахме да минем няколко мили. И това за двайсет и четири часа.

На около две мили от нас се издигаше онзи връх, нареден белият. Бяхме доста угрижени, защото течението ни тласкаше към него. Близо шейсет часа, откак корабът ни се намираше почти в покой. Привечер на третия ден забелязахме да се отделят няколко черни точки от брега и да се насочват към нас.

Пръв ги забеляза Махот и дойде да ме предупреди.

— Капитане каза той, — изглежда няколко лодки искат да ни приближат.

Не повярвах на донесението му или по-скоро не обърнах внимание, защото знаех, че тези брегове са необитаеми.

Рядкост бе да се види някой бедуин с камилата си зад скалите. Знам, че тези пирати на пустинята не обичат морето и затова не отдадох голямо значение на думите на моя храбър моряк.

Не мина много време и Махот ме намери в каютата ми, за да ми каже:

— Капитане, не съм се излъгал. Няколко лодки приближават към нас.

Този път нямаше място за съмнение. А знаех, че Махот вижда на далечно разстояние, като че си служи с далекоглед. Скочих от леглото си и отидох веднага на кувертата.

Луната, току-що изгряла, осветяваше величествено водите на океана и позволяваше да се види не само африканският бряг, но и белият връх.

Махот не се лъжеше.

Четири лодки, напуснали брега, се насочваха срещу ни. Отначало помислих, че са корабокрушенци — моряци в този див негостоприемен бряг, които са намерили спасение в лодките. Махот още веднъж ме извади от заблуда.

— Не, капитане — каза той уверено. — Тези хора са араби от пустинята и са въоръжени. Не забелязвате ли белите мантии и блясъка на пушките им на лунната светлина?

— Може би идват да ни предложат стока за обмен — отвърнах аз. — Имаме една каса дреболии. Ще им ги дадем срещу овце и сол.

Махот не отговори. Забелязах обаче, че не беше спокоен.

След четвърт час една от лодките приближи към задната част на кораба, а другите привидно продължиха пътя си в морето. В лодката седяха седем души с черни като въглен лица. Повечето от тях бяха слаби, пъргави и нервни, въоръжени с дълги пушки, каквито носят скитниците от Сахара, и препасани с извити ятагани.

Един от тях изкачи въжената стълба на кораба, стигна до средата и извика:

— Бъдете здрави!

— Какво желаете? — запитах аз.

В това време Махот бе събудил моряците и въоръжен с метален чук, чакаше на няколко крачки от мен.

— Дошли сме да предложим риба — отговори черният. — Желаеш ли да купиш? Ще ни дадеш в замяна малко тютюн и барут.

Предложението ми се видя толкова естествено, че в мен изчезна всякакво подозрение. Приех го въпреки неодобрителните мимики на Махот.

Арабинът слезе в лодката и се завърна с кошница прясно уловена риба. В замяна на това му дадох тютюн и малко барут.

Преди да отплува лодката, арабинът извика:

— Вземете и това — и подхвърли една кошница от палмови листа. — Фурмите са отлични!

След това лодката се отдалечи към белия връх на брега, докато останалите продължиха към вътрешността на океана. Сигурно отиваха да ловят риба в съседните пясъчни плитчини.