Читать «Драма в пустинята» онлайн - страница 5

Другарите ми бяха вързани. Само моите ръце бяха свободни. Без да мисля за опасността, на която се излагам, се хвърлих върху арабина и го хванах за врата. Нападението бе така ненадейно, че той нямаше време да си вземе пушката. Падна, като повлече и мен върху себе си. Пръстите му се впиха във врата ми.

Другарите ми не можеха да ми помогнат, защото бяха вързани. Но се довлякоха пред палатките и попречиха на арабите, които тичаха от всички страни, да помогнат на главатаря си. Въпреки това аз се борех отчаяно и исках да отмъстя за бедния Махот.

Главатарят започна да хърка. Лицето му стана по-черно от въглен, очите му се разшириха и изскочиха от орбитите.

Още малко и той щеше да стане труп в ръцете ми. Другарите му насила разкъсаха кордона на моряците и успяха да изтръгнат водача си от ръцете ми. Хванаха ме, вързаха ме здраво и жестоко ме пребиха. След това ме хвърлиха в една палатка.

Знаех, че не ме очаква нищо добро. От часовоя пред палатката разбрах, че арабите са се събирали на съвет и в момента решават съдбата ми.

Нощта настъпи, без да разбера какво са решили. Изминаха осем мъчителни часа.

Най-сетне, когато луната изскочи, видях арабите да оседлават камилите и да разглобяват палатките. В главата ми проблясна малка надежда. Ако заминеха, без да ме убият, това означаваше, че са се отказали да отмъстят за главатаря си.

Първите натоварени с желязо камили заминаха. След тях потеглиха другите с товара на палатките и моите другари, вързани като затворници. Най-накрая вървяха арабите.

При мене останаха само двама араби. Сърцето ми биеше до пръсване. Какво ли щеше да стане? Безполезно бе да питам пазачите. От погледите им разбрах, че не ме чака нищо добро. Чак когато началото на кервана започна да се губи зад пясъчните височини, откъдето щеше да навлезе в пустинята, главатарят на арабите с кирка и лопата в ръце ме приближи. Никога няма да забравя свирепото изражение на лицето му.

— Убий ме! — извиках аз. — Не ще ти бъде трудно, защото съм вързан.

— Да! Ще те убия! — със зла усмивка отвърна той. — Но смъртта от нож или пушка ще бъде сладка за теб. Скоро ще разбереш какво наказание съм ти избрал.

И по негов знак двамата араби взеха кирката и лопатата и започнаха да копаят трап в пясъка.

Гледах обезумял тези приготовления. Какво ли мислеше да прави с мен? Дали щеше да ме закопае жив този палач? Но смъртта ми нямаше да бъде тъй страшна! … А той каза, че ме чака мъчителна смърт.

Невъзможно ми е сега да опиша преживените страхове в този ден.

Когато трапът стигна метър и половина дълбочина, двамата разбойници ме хванаха и без да ми отвързват ръцете, ме хвърлиха в него и ме заринаха с пясък до раменете.

Само главата ми остана да стърчи над пясъците. За да бъде наказанието ми още по-жестоко, главатарят на арабите постави на една крачка от мен стомна с вода и едно панерче с фурми. След това ми се подигра с думите:

— Сега, ако можеш, яж и пий!

Напразни бяха усилията ми да помръдна. Обезумял от гняв, заплюх нещастника.

При тази обида той грабна пушката си и насочи цевта в челото ми. Но веднага се отдръпна.