Читать «Драконът и аз» онлайн - страница 3

В крайна сметка излетяхме. Който не се е возил на Дракон, не може да разбере какво ми беше. Като ги гледаш отдолу, Драконите изглеждат грациозни и величествени, но бавни и лениви. Бавно махат с криле и сякаш почти не се помръдват във въздуха. Е да, ама не! Първия път ме качиха на един старичък и бавничък Дракон с друг ездач за да съм „свикнел с усещането и скоростта“. „Ха! — казвах си — Те са бавни и без това, а тея ще ми дават някаква кранта!“ Много грешах. Ама много. Мислех, че ще е като с кон, но не би. Вместо да се държа здраво, както ми бяха казали, аз бях скръстил ръце и чаках да им „натрия носа“. Паднах де. Много тежко. Останах жив, но две седмици постоянно стоях прав и спях по корем — здраво се бях натъртил, добре че нямаше счупвания. Та сега се носехме буквално по-бързо и от ураган. Стигнахме до района, където бяха орките за по-малко от 8 часа. На специалните гълъби-вестоносци им беше отнело цял ден.

Беше късен следобед, когато забелязахме гадините. Строихме се в петиците и се приготвихме за атака. Капитанът даде сигнала и неговите хора се понесоха. По неписано правило трябваше веднага да тръгна и аз с моите хора. Слава Богу те бяха ветерани и не се поддадоха на импулса и зачакаха моите действия и команди. А аз стоях като вцепенен. Имаше нещо нередно. Орките, а и не само те виждат дори и самотен дракон от доста далеч. Всъщност не точно „виждат“ — това е едно чувство, с което „старите вълци“ свикваха и започваха да пренебрегват, но аз все още не бях забравил и слава Богу. Те знаеха, че сме там — това са ДЕСЕТ Дракона, включително един Могъщ — майката на Арн и един почти могъщ — Арн. Усещането за мощ и сила в такъв случай идва далеч преди ги забележиш и те блъска като чук на джудже-ковач, а орките вече ни и ВИЖДАХА. А не бягаха. Не хаотично, не организирано, не никак. Просто стояха. В цялата картинка нещо смърдеше ужасно. Който познава страхливия и подъл нрав на тези същества щеше да е учуден. Който, като мен, се беше спускал за удоволствие над орките с безогнения си (все още) Дракон, само за да ги види, как бягат, ТРЯБАШЕ да се уплаши. И аз се уплаших. Не се срамувам да го призная, напротив — гордея се с това, че послушах инстинкта си — страхът е най-добрата, а често и единствена, естествена защита. Тогава се вгледах и забелязах още нещо странно — сред орките имаше закрита носилка и те не бягаха, точно защото се групираха около нея за защита. Е това вече беше прекалено. Никога, ама никога не бях виждал орки да се защитават. Не бях и чувал да са го правили, освен под заплаха от бич в собствените си крепости. Те нападаха вероломно, бягаха, когато се усещаха застрашени, но никога, ама никога, нищо, ама абсолютно нищо, не им е било достатъчно мило, че да го защитават, без да ги карат насила. До онзи момент. Или поне така си мислех.