Читать «Драконът и аз» онлайн

Стефан Николов

Драконът и аз

Арн радостно изпръхтя, когато влязох в стаята му. Само невероятният ми рефлекс и почти нечовешките бързина и ловкост ме спасиха от бликналата огнена струя, която би превърнала всяка жива кокошка в печена кокошка.

— Опалянка! Извинявай, Шефе! — заизвинява се драконът — Забравих за Огъня.

Странни същества са това Драконите, ще знаете. Повечето хора ги мислят за някакви чудовища или зверове и съответно — животни. А всъщност са интелигентни същества, също като нас, елфите, джуджетата и дори орките и тролите. Вярно, повечето не са много умни, даже са малко тъпички, но сред тях има и истински мъдреци. Е, има и „диваци“, както те сами ги наричат. Освен това растат много, ама много бързо. Като видиш яйцето, си мислиш, че отвътре ще излезе нещо с размерите поне на теле, а всъщност малките дракони са по-малки от агне. Обаче само за една година вече са достатъчно големи за яздене, а за още две (докато им дойде Огъня) порастват толкова, че за закуска им трябва гореспоменатото теле или съответното количество друга храна (между другото винаги съм се чудел как огнедишащ дракон яде сено, без да го подпали — слава Богу Арн си пада по печените пилета, откакто му дойде Огъня дори сам си ги пече). След това малко забавят растежа и все пак до към четирстата си година вече са толкова големи, че не можеш да ги яхнеш дори и на врата, а пък не могат да носят по-сложна конструкция на гърба си, защото междувременно люспите им (иначе страхотна защита) са станали порядъчно тежки и те едва носят дори и ездача си. Пак си остават летци и половина, но вече не стават за яздене. Така до към стотната година, когато вече не могат да летят в бой, защото са прекалено тежки. Някои обаче могат да живеят по няколко века, особено „мъдреците“.

Та на Арн Огъня му беше дошъл преди една седмица и все още не можех да го отуча да пръхти от радост, като ме види. Не че можех да го виня. Вече бяхме напреднали достатъчно с прословутото „сливане“ между Дракон и Ездач, че да усеща, че идвам с добри новини. А и беше подушил пилетата в чувала.

— Отиваме на бойна мисия, Арни! — изплюх камъчето.

— Урр… — изрева той радостно — …ра! — довърши тихичко докато се изправях в ъгъла и се изтупвах от праха.

— А аз да ти нося пилета! Неблагодарник! — „възмущавах“ се докато му подхвърлях първото пиле. Той го изпече още във въздуха и го лапна, но следващото дойде твърде бързо и той, в лакомията си, го лапна сурово.

— Шефе! Направи го нарочно! Знаеш, че не ги харесвам сурови!

— Това ти беше наказанието, за това че си нацапах парадната униформа. Имаш късмет, че тръгваме веднага и ще могат да ми я изперат. Дояж си закуската и да тръгваме.

— Ама къде ще ходим бе, Шефе? — премляска Арн.

— Някакъв отряд орки пак са изникнали „отникъде“ в провинцията. От близкия замък ги забелязали навреме, но сега опустошават току-що събраната реколта из околните села

— Ми да пратят конници, те и без друго само за т’ва стаат!

— Скъпи ми Арни, трябвали да ти напомням, че заповеди за драконовите ездачи идват направо от Кралския Съвет? Ти сега на по-умен от тях ли ще ми се правиш? А?