Читать «Документът Катей» онлайн - страница 318

— Татко, сигурен ли си, че всичко, което ни разказа за мама, е вярно?

— За съжаление да…

— И тя е във Франция, така ли?

— Никой не може да бъде сигурен в това — поклати глава Филип. — Отлетяла е за Париж, отседнала е и хотел „Плаца Атене“… Вчера е платила сметката си, едновременно с това е изчезнал и Карск… Никой не знае къде са заминали…

Сърцето на Одри лудо блъскаше, ръцете й несъзнателно притискаха Тори.

— Аз знам… — прошепна едва чуто тя.

Настъпи напрегнато мълчание. Филип бавно вдигна глава и впи поглед в бледото лице на дъщеря си.

— Наистина ли? — промълви едва чуто той. — Как е възможно това, Оди?

— Преди да ти отговоря, искам да ми обещаеш нещо — тръсна глава Одри. — Искам да бъда сигурна, че когато я откриеш, дори косъм няма да падне от главата й! — очите й пламтяха, забили се в лицето на Филип. — Не ме интересува какво е направила, не ме интересува какво мислят другите за нея! Искам да бъде жива и здрава, толкоз!

Филип се замисли за миг, после бавно кимна с глава:

— Добре. Имаш думата ми.

Одри усещаше топлината на детското телце, това й даваше спокойствие и увереност. Чувството, че постъпва правилно, измести съмненията.

— Мама често ми разказваше за едно място, което много обича — започна тя. — Това беше тайната ни… Малък хотел, високо в планините на Южна Франция, близо до Ница…

— Помниш ли името му?

Одри с мъка преглътна сълзите си, момиченцето в прегръдката й усети, че нещо не е наред, обърна се и я погали по бузата.

— Защо тя плаче, мамо? — екна звънливото гласче. — Аз също ли трябва да съм тъжна?

— Според мен просто трябва да целунеш леля Одри — меко отвърна Илайн. — Това ще я накара да се почувства далеч по-добре…

Тори уви ръчички около шията на Одри, целувката й беше онази неповторима смесица от искреност и чувство за притежание, която само децата могат да изразят.

Одри вече не криеше риданията си, ръцете й здраво притиснаха топлото телце на Тори.

— Казва се „Манастирът“ — прошепна тя.

Въздухът натежа от чувство за необратимост, пред очите на Одри изплува целият й досегашен живот. Смътна, но едновременно с това ярка картина, създадена сякаш от четката на велик художник. Ярка като кимоната на притихналите около масата японки.

Зад прозореца се поклащаха клоните на стара круша, стволът й беше напукан, откровено грозен. Но Лилиан ясно усещаше величието на вековното дърво. Пролетта скриваше грозотата му, нежните цветчета проблясваха сред листата като звезди в безоблачна нощ. И го превръщаха в младо и сякаш вечно красиво творение на природата. Макар и за кратко, само веднъж в годината…

Двамата с Карск пристигнаха тук, в манастира Бон Кьор на Сен Пол дьо Ванс, късно през нощта, след десет часа непрекъснато шофиране. Лилиан не беше помещавала долината на Рона, където отседнаха предишната нощ, мястото й се стори мрачно и потискащо. Въздухът беше напоен с тежък смог, високите конуси на ядрените електроцентрали сякаш заплашително се издигаха към сивото небе.