Читать «Документът Катей» онлайн

Още една нощ.

Мъжът, известен под името Сивет, отвори очи. Сивкаво–зелен геко беше втренчил очите си в него. Замръзнал неподвижно, малкият гущер почти се сливаше с изрисуваните по тапетите цветя. Главата му беше извърната на една страна, по посока на Сивет.

Още една нощ.

Издължените листа на кокосовите палми отвъд широките замрежени френски прозорци леко помръдваха, галени от прохладния бриз, който се спускаше откъм Западните планини на Мауи. Именно тук, в това кътче на Хавайските острови, обичаше да си почива Сивет след поредната задача. След поредното изтръгване… Но този път беше по-лошо от изтръгване, по-лошо дори от смъртта.

Сивет избърса потта от високото си чело. Под влиянието на кошмара пръстите му леко потрепваха. Но кошмарът все пак означаваше, че е успял да поспи.

Да, още една нощ.

Спрял поглед върху първите лъчи на слънцето, позлатяващи върховете на палмите, той тихо въздъхна: да, изкарах още една нощ…

След изпълнението на поредната задача винаги се чувстваше така. И все пак този път беше по-различно. Толкова различно, че дори костите го боляха. Защото този път беше изпълнил задача, която си беше поставил сам. Главата му пламтеше от тревожната мисъл, че сега животът му започва отново. Или свършва.

Сивет бавно се надигна и седна в широкото легло. Завивките се плъзнаха надолу към кръста му, ръцете му се протегнаха и обгърнаха коленете.

Погледна към масичката. Върху нея имаше опразнена наполовина бутилка ирландско уиски и водна чаша. Понечи да посегне към нея, но после се овладя и извърна глава. Само за да срещне втренчения поглед на малкия геко от стената. „Гледа ме обвинително, мръсникът“, помисли си Сивет. После веднага си даде сметка, че собствената му съвест е тази, която превръща втренчения поглед на животинчето в нещо повече от обикновено любопитство. То вероятно няма представа какво вижда, помисли си Сивет. Но той самият имаше. При това прекалено ясна.

Беше му студено, въпреки това се потеше. Изпъшка и свали крака на пода. Чаршафите върху огромното легло му се струваха безкрайна пустиня. Потиснат от празнотата, той неволно извика в съзнанието си аромата на Мичико — тежък и упойващ, невероятна комбинация от парфюм и миризмата на собственото й тяло.

Зави му се свят, главата му безсилно се отпусна в дланите. Господи, колко много ми липсва! Раната продължава да кърви, въпреки годините. Сякаш довчера лежах редом с нея.

Мисълта за Мичико беше нажежен шиш, пронизващ сърцето му. Все пак е по-добре да мисля за нея, вместо за това, което направих, въздъхна в себе си той. Преди три дни. Беше толкова различно. Но откъде може да знае дали е било различно? Напред виждате единствено агония, безкрайна и вечна, защото връщане назад нямаше. Няма полза от мисълта, че този път е било различно. Тя само му напомняше за това, което е бил, караше го да се чувства като Сизиф, понесъл тежкия камък към върха на хълма… Нямаше никакво значение, че е вършил всичко в служба на родината. Изпълнената задача не беше повод за празнуване. Някъде там, в тайна стая със секретна ключалка, вероятно поставяха поредния медал с гравирано върху него собственото му име. А той оставаше с окървавени ръце и нищо повече… (Нима това беше причината, която го караше да гори дрехите си след всяка задача? Нима го правеше заради кръвта?)