Читать «Документът Катей» онлайн - страница 17

„Освен това по този път ще мога да карам край Потомак и цъфналите по бреговете й вишневи градини, които напомнят Япония“, помисли си той. Страната, в която беше изучил занаята на старите оръжейници и изкуството да рисува.

Дървената къща на семейство Дос се намираше в покрайнините на Белхейвън, южно от Александрия, съвсем на брега на Потомак. Но чичо Сами беше казал „у дома, във Вашингтон“, а не в Белхейвън. Съвсем типично за него. Защото в представите му Вашингтон беше центърът на света.

Къщата беше прекалено голяма за семейство Дос, дори когато и двете деца си бяха у дома. Просторната тераса с дебели колони, която я обикаляше от всички страни, сякаш тежеше от спомени. Толкова живи и силни, че замъгляваха дори настоящето.

Градината се спускаше стръмно към брега на Потомак. В единия й край имаше няколко брези и явори, а в другия — две плачещи върби. Любимите дървета на Майкъл, който като дете постоянно се катереше по ниските им клони.

Азалиите отпред вече бяха напъпили, но все още беше рано за красивите им бледооранжеви цветове.

Майкъл тръгна по пътечката от червени тухли, която свършваше пред входа. Вратата се отвори и на прага застана майка му. Дори на оскъдната светлина личеше необичайната белота на лицето й. Беше облечена в черно ленено костюмче, както винаги безупречно. На деколтето й проблясваше брошка с брилянти.

Зад нея се извисяваше високата и стегната фигура на чичо Сами, полускрита в сянката на коридора. Той пристъпи напред и Майкъл ясно видя побелелия му перчем. „Откакто го помня, косата на чичо Сами все си е бяла“, помисли Майкъл.

— Майкъл! — промълви Лилиан Дос и протегна ръце да го прегърне. Той остана изненадан от силата на тази прегръдка, а когато се отдръпна, лицето му беше влажно.

— Хубаво направи, че дойде, синко — протегна му ръка чичо Сами. Ръкостискането му беше здраво и сухо, като на опитен политик. Загорялото лице и откритият поглед винаги напомняха на Майкъл за лицето на Гари Купър.

Вътрешността на просторния дом беше тиха и тържествена като параклис. Такава, каквато я помнеше от детските си години. Пристъпвайки прага, Майкъл отново се почувства малък и безпомощен. Тук беше храм на възрастните, винаги е било така… Почувства се дезориентиран, някак странно не на място. Не, това не е моят дом, помисли си той. И никога не е бил…

Негов дом беше хълмистата равнина на японската префектура Нара. Негов дом бяха Непал и Тайланд, Париж и Прованс… Но не и Белхейвън.

— Питие? — попита Джонас Самартин и пристъпи към бара от тежък махагон.

— Столичная, ако ти се намира — отвърна Майкъл, забелязал, че чичо Сами вече е приготвил две високи чаши с мартини. Едната запази за себе си, а другата подаде на Лилиан. После сипа два пръста водка на Майкъл и хвана чашата си.

— Баща ти обичаше силните и неразредени напитки — отбеляза замислено той. — „Прочистват системата“, казваше… Да пием за него, беше чудесен човек!

Все още прилича на това, което винаги е бил, отбеляза Майкъл. Глава на семейството. И това е съвсем естествено, тъй като самият чичо Сами никога не бе имал свое семейство. Природата го беше надарила с качеството да се справя по най-добрия начин с трудните в емоционално отношение ситуации. Чичо Сами беше спасителната скала за по-чувствителните и следователно по-слаби хора, те можеха да се опрат на него и да забравят всякакви терзания. Майкъл се радваше, че той е тук.