Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 5

Започна оттам и се издигна чак до професор в „Блейлък“. Невероятно!

Сетих се за последния път, когато видях Круз преди около две години. Понякога случайно се разминавахме в общежитието и се преструвахме, че не се забелязваме.

Той вървеше към сградата на психиатрията, облечен в модерен костюм от туид, с кръпки на лактите на сакото, а от двете му страни вървеше по една студентка. Раздаваше го небрежно, но уж се бе задълбочил в разговор с девойките.

Погледнах цялото това сребърно писание. Коктейл в четири. Да живее шефът.

Сигурно имаше нещо общо с връзката в Холмби Хилс, но засега поканата не даваше възможност за заключения.

Проверих датата на партито — след два дни, после отново прочетох адреса в края на поканата.

„Скайларк“. Богатите кръщаваха къщите си сякаш бяха техни потомци.

Ла Мар Роуд, но номер не бе споменат. В превод това означава: „Ние го притежаваме цялото, селяндури“.

Представих си картинката след два дни: лъскави коли, слабички питиета, сковани шегички, носещи се над зелените като банкноти поляни.

Това не бе представата ми за удоволствие. Смачках поканата в боклука и забравих за Круз. Забравих за миналото.

Но не за дълго.

2

Холмби Хилс е най-скъпото жилищно пространство в Ел Ей — миниквартал на мегаохолство, сгушен между Бевърли Хилс и Бел Еър. Във финансово отношение бе на светлинни години от съседните квартали, но иначе само на километър в южна посока.

Според картата ми шосето „Ла Мар“ се намира в сърцето на окръга — лъкатушен кьорсокак, водещ до хълмовете, издигащи се над „Ел Ей Каунти Клъб“. На хвърлей място от величествената сграда на „Плейбой“, но не можех да си представя, че Хефнър е бил поканен в това свърталище.

В четири и петнайсет си навлякох летен костюм и се отправих пеша. По това време движението по булевард „Сънсет“ бе доста натоварено — сърфисти и обожатели на слънчевите бани се връщаха от плажа, зяпачи, стиснали здраво карти, се носеха в източна посока, за да откриват домовете на филмовите звезди. Само на сто и петдесет метра оттам в Холмби Хилс нещата коренно се променяха — всичко бе спокойно и пасторално.

Частните имения бяха необятни, къщите — скрити зад високи зидове и железни порти, а отзад бяха преградени с малки горички. Единствено някой едва показал се през гъстата зеленина фронтон или керемиден покрив в испански стил намекваше, че мястото е обитаемо. Това и глухото ръмжене на невидими кучета пазачи.

„Ла Мар“ се появи след един завой — тясна асфалтова алея, граничеща със сто и петдесет метрова евкалиптова стена. На мястото на обичайната улична табела стоеше мърлява дъска, забита на един от стволовете над рекламните емблеми на три застрахователни компании и червено-бялата значка на патрула от Бел Еър. Нескопосано прогорените върху табелата букви означаваха „Ла Мар. Частна собственост. Път без изход“. Доста лесно бе да се пропусне този надпис при скорост шейсет километра, макар че един „Ролс Ройс“ модел „Корниш“ профуча край мен и без колебание сви натам.