Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 255

— Извини ме, но точно сега няма да бъда мъжът, когото ти желаеш.

— Май попрекалих — каза тя.

— Не. Просто на мен ми се налага много да премислям. С голямо закъснение.

Започна да мига на парцали. Очите й се навлажниха и тя се обърна с гръб.

— По дяволите!

— Част от мисленето има връзка с теб, но останалото не. Знам, че искаш да се грижиш за мен — сега то е важно за теб. Но точно в този момент не съм готов, не бих могъл да го възприема по начин, който би ти дал онова, което ти желаеш.

Краката й се подкосиха и тя седна на дивана.

Настаних се с лице към нея.

— Сега не се караме. Може би понякога тонът ми е такъв, но всъщност не е толкова просто. Има неща, които бих искал да си изясня. Нужно ми е време.

Тя мигна още няколко пъти, сложи на лицето си усмивка, която бе толкова болезнена, сякаш я бе издълбала в плътта си.

— Коя съм аз, че да споря за това?

— Не. Не го правя за отмъщение. Няма за какво да отмъщавам — в края на краищата ти ми направи услуга.

— Признателна съм ти за думите. — Сълзите започнаха да извират, но тя ги сподавяше. — Не, няма да постъпя така. Ти заслужаваш нещо по-добро. Не е престъпление, ако не можеш да подбереш точния момент, нали?

Протегнах ръка. Тя тръсна глава, хапеше устни.

— Имаше друг мъж в живота ми. Нищо сериозно, старо гадже от колежа, кафе и пай. Задуших любовта още в зародиш. Бяхме стигнали почти до края и затова ми се струва сякаш съм те предала.

— И аз също те предадох.

Тя изстена.

— Коя?

— Старо гадже от колежа.

— Тя… Ти все още…

— Не е това, никога не е било. Тя бе пленила мозъка ми, а не пениса. Сега си отиде завинаги. Но това ме промени.

Тя се отдалечи в края на стаята, скръсти ръце върху гърдите си и известно време нищо не каза.

— Алекс, ами с нас какво ще стане?

— Не знам. Но имам начини да си тръгна, преди да съм свикнал прекалено много с теб или с някоя друга.

— Харесвам те такъв, какъвто си.

— Аз също те харесвам. — Казах го толкова автоматично, че и двамата се разсмяхме.

Обърна се към мен, аз й протегнах ръка. Тя се върна и погледна нагоре в очите ми. Започнахме да се галим и възбуждаме, събличахме се взаимно, без да пророним дума. Паднахме на дивана и там се любихме. Правихме секс. Компетентен, очукан съюз, роден в практиката и ритуала, толкова без ръбове, та чак заприличваше на кръвосмешение.

Когато свършихме, тя седна и каза:

— Няма да бъде чак толкова лесно, нали?

Поклатих отрицателно глава.

— И въобще струва ли си?

Тя се откъсна от прегръдките ми, изправи се и застана пред фототапета. Осветена отзад, гола, къдриците висяха по гърба й като чепки грозде.

— Магазинът, предполагам, е в ужасен хаос. Пъхат бележки под вратата, и всички онези двусмислени поръчки.

— Продължавай. Направи онова, от което имаш нужда.

Тя се обърна, изтича обратно към мен, легна върху ми, отърка се в гръдния ми кош. Лежахме заедно, буза до буза, докато се възцари неспокойствие, после тръгнахме всеки по своя път.

Шарън, Круз, Плъха, дори и Лари. Между нас съществуваха достатъчно проблеми за запълване на цял учебник.

Отново сам, аз се замислих за всичката недовършена работа. Реших да се справя по най-лекия начин. Откривах номер в телефонния си тефтер и набирах.