Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 254

Когато започна да го отвива, казах:

— Вече го видях.

— Обзалагам се, че си го сторил. — Той се наведе над бюрото. — Как, Алекс? Как, по дяволите?

— Не сега.

— Защо изведнъж започна да си играеш на криеница?

— Просто не искам отново да си спомням точно сега.

— Бай-бай, Сирил — рече той към тавана. — За първи път в живота ми моите желания се сбъдват. Но не знам…

— Не можеш ли просто да се примириш с щастливата участ? Вече си отмъстил, радвай се.

— Обичам сам да държа съдбата в ръцете си.

— Направи едно изключение.

— Ти би ли могъл?

— Надявам се.

— Хайде, Алекс, какво, по дяволите, става? В един миг изграждахме хипотези, а в следващия главата на Трап е завряна дълбоко в тоалетната чиния.

— Трап е твърде несъществена част. Просто не бих искал точно сега да обрисувам цялата картина.

Той ме погледна изпитателно, отиде в кухнята и се върна с кутия мляко и корав геврек. Откъсна си парче от него, потопи го в млякото и каза:

— Временно помилване, приятелю. Но някой ден, а той не е твърде далече, ще трябва да си поговорим надълго и нашироко.

— Няма за какво да говорим чак толкова, Майло. Както веднъж ми рече един експерт: „Няма доказателства, значи нищо не е истина“.

Той продължи да се взира в мен още малко, преди лицето му да се смекчи.

— Е, добре. Схванах. Не съществува прикриване на дело. Случай на закононарушение от страна на блюстител на реда. Ти си пуснал стръвта на въдицата, заради любовна връзка с „Малката госпожица Справедливост“, разбрал си, че не си в състояние да извървиш целия труден път. Но, по дяволите, ти си се справил с такова нещо в университета, би трябвало и сега да го издържиш, нали вече си пораснал.

— Ще те уведомя, когато съвсем порасна.

— Будалкам те, Питър Пан. Как се чувстваш, Алекс? Съвсем сериозно.

— Добре.

— Премисли ли всичко?

Кимнах.

— Приличаш на човек, който е премислял доста неща.

— Само пренастройвах системата… Майло, благодарен съм ти за грижите, високо ценя всички неща, които ти направи заради мен. Точно сега бих желал да остана сам.

— Да, добре.

— Ще се видим по-късно.

Той си тръгна, без да обели дума повече.

Робин се върна у дома на следващия ден. Облечена бе в рокля, която никога преди това не бях виждал и имаше вид на отличничка, която всеки момент ще започне да рецитира пред класа. Приех прегръдката й, после я попитах какво я е накарало да се върне вкъщи.

— Ти май не се радваш, че ме виждаш — каза тя.

— Радвам се. Ти ме изненада. — Занесох куфара й в дневната.

— Дълго мислих дали все пак да се върна. — Пъхна ръката си в моята. — Ти наистина ми липсваше. Искаше ми се снощи да си поприказваме и затова позвъних. Телефонистката отговори, че си напуснал града за известно време, без да кажеш на никого къде и за колко време заминаваш. Каза, че гласът ти е бил различен — сърдит и уморен. Ругаел си като файтонджия. Разтревожих се.

— Време за милосърдие.

Тя ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път.