Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 253

Прочетох материала още веднъж, откъснах го от вестника и направих от него самолетче. Когато накрая успях да приземя самолетчето в тоалетната чиния, напуснах мотела.

Върнах се вкъщи и се почувствах като нов обитател, а защо не и като нов човек. Седях си пред бюрото и тъкмо се готвех да се заровя в насъбралата се поща, когато от предната врата се чу звук от чукане.

Отворих. Влезе Майло, носещ полицейската си идентификационна карта, висяща на ревера на кафявия му костюм, напоен с миризмата на полицейското управление. Гледаше ме строго изпод черните вежди, едрото му лице бе навъсено.

— Къде беше, по дяволите?

— Навън.

— Вън от какво?

— Точно сега не искам да обяснявам.

— Въпреки това, разкажи.

Не проговорих.

Той рече:

— Исусе! От теб се очакваше да дръннеш няколко телефона и да вземеш предохранителни мерки, нали помниш? Вместо това, ти взе че изчезна. Не научи ли това идиотско правило!

— Извинявай, мамче. — После, като видях изражението на лицето му казах: — Наистина взех предохранителни мерки, Майло. После изчезнах. Оставих съобщение на телефонистката.

— Точно така. Много успокояващо. — Той прищипа носа си с два пръста: — „Доктор Делауер ще отсъства няколко де-е-на.“ Къде замина, сладурче? „Той не ка-а-за.“

— Имах нужда да се махна. Добре съм. Не бях в опасност.

Изруга, удари с юмрук дланта си, опита се да използва превъзходството в ръста си, за да ме изгледа отвисоко. Върнах се в библиотеката и той ме последва, ровейки усърдно в джоба на сакото си, откъдето извади смачкано парче вестник.