Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 250

— Защо ли не се чувствам в безопасност?

Още смях, сух и насилен.

— Докторе, беше ми приятно. Кой знае, може пък някой ден отново да се срещнем — на друго парти.

— Не мисля така. Мразя партитата.

— Да си кажем правичката, аз пък съм уморен от тях. — Стана сериозен. — Но при определени обстоятелства, ако има и най-крехък шанс да се изправим лице в лице, ще ви бъда много благодарен, ако не ме познаете. Да проявите професионална конфиденциалност и да се направите, че никога не сме се срещали.

— Няма никакъв проблем.

— Благодаря ви, докторе. Вие се представихте като истински джентълмен. Има ли още нещо?

— Лурдес Ескобар — слугинята. Истински невинна жертва.

— Във връзка с нея бяха направени компенсации.

— По дяволите, Видал, не всичко може да се поправи с пари.

— Парите не могат нищо да поправят, ако от това ще ви стане по-леко. По времето, когато тя вече работеше в Щатите, половината й роднини бяха изтребени от бунтовниците. Същата смърт, но без компенсации. Онези, които оживяха, бяха измъчвани, домовете им изгорени до земята. Връчиха им емиграционни документи, доведоха ги тук, предоставиха им бизнес, получиха земя. В сравнение със самия живот, разбира се, че не е достатъчно, но това е най-доброто, което мога да предложа. Някакви допълнителни предложения?

— Правосъдие би било по-доброто.

— Някакви предложения за усъвършенстване на правосъдието, които да съм изпуснал?

Нямах какво да му отвърна.

— Е, добре тогава, има ли нещо друго, което бих могъл да сторя за вас?

— Всъщност има нещо дребно. Едно уреждане.

Когато му съобщих какво бе то и точно как бих искал да бъде извършено, той така силно се засмя, че се задави от кашлица, която го преви на две. Извади носна кърпичка и изтри устата си, изхрачи се и още малко се посмя. Когато отдалечи кърпичката, коприната бе изцапана с нещо тъмно.

Опита се да говори. Нищо не се получи. Мъжете в тъмните дрехи се спогледаха.

Накрая каза:

— Отлично, докторе. Великите умове се движат в една посока. Сега, да си подадем ръка.

34

Оставиха ме в университетското градче. Свалих превръзката от очите си и се отправих към къщи пеша. Но щом влязох у дома, разбрах, че дори не мога да понеса самата мисъл, че съм там. Нахвърлих малко багаж в един сак, обадих се на телефонистката, за да съобщя, че ще отсъствам няколко дни.

— Някакъв номер за препращане на разговорите, докторе?

Не очаквах никакви спешни повиквания за пациенти, затова казах:

— Не. Ще проверявам аз.

— Истинска отпуска, така ли?

— Нещо такова. Лека нощ.

— Не желаете ли да приемете съобщенията, които вече са ви оставени?

— Всъщност, не.

— Е, добре, но все пак има един мъж, който ме подлуди. Обажда се три пъти и стана доста агресивен, когато не го свързах с домашния ви телефон.

— Как се казва?

— Санфорд Морети. Звучеше като адвокат — твърди, че иска да работите по някакъв случай или нещо подобно. Продължава да настоява, че бихте искали да разговаряте с него.

Отговорът ми я разсмя.

— Доктор Делауер! Не знаех, че можете да държите и такъв език.

Скочих в колата и потеглих, разбрах, че съм поел на запад по Оушън авеню. Недалеч от кея на Санта Моника, който вече бе затворен за през нощта и в тъмнината се бе превърнал в назъбена туфа покриви над превита тръстикова камара. Близо до океана, който не се виждаше от този квартал. Морският бриз бе притихнал и океанът миришеше като бунище. Улицата бе приютила барчета за бира и сандвичи с полинезийски наименования и мотели за временно пребиваване, на които сериозна клиентела създаваше близкия автоклуб.