Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 244

Погалих я, разтърсих я и казах:

— Тя не бе ти. Ти не бе тя.

Отпусна ръце и ги обви около мен. Наведе ме и ме обсипа с целувки.

— Благодаря ти, Алекс. Благодаря, че го казваш.

Бавно и нежно аз се откъснах от нея, като продължавах да я потупвам лекичко.

— Продължавай. Довърши го. — Похват на терапевта.

— Тогава смехът й полудя — стана странен, истеричен. Съвсем изневиделица престана да се смее, погледна ме, после разгледа себе си, обляна в кръв и започна да си къса дрехите. Трудно идваше на себе си. Разбираше какво е извършила. Като бе унищожила Пол, тя бе унищожила самата себе си. Той бе всичко за нея, най-близкият човек, който някога й е бил като баща. Имаше нужда от него, зависеше от него, а той бе мъртъв и това бе нейна грешка. Чувстваше се раздвоена, точно пред погледа ми. Започна да се задъхва. Да трепери и хълца — не играеше никаква роля, истински сълзи, просто се ронеха като на безпомощно бебе. Молеше ме да го върна, твърдеше, че съм умна, че съм лекар и мога да го сторя.

Трябваше да я успокоя, както много пъти го бях правила. Вместо това, аз й казах, че Пол повече никога няма да се върне, че грешката е нейна и тя ще трябва да си плати, никой няма да може да я спаси този път, дори и чичо Били. Тя ме погледна така, както никога преди не го бе правила. Бе уплашена до смърт. Като престъпница. Започна отначало. Пак ме молеше да й върна Пол. Отвърнах й, че е мъртъв. Повторих го няколко пъти. Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв. Опита се да се гушне у мен за утеха. Отблъснах я, ударих я силно един-два пъти. Тя се отдръпна, спъна се, падна, бръкна в чантичката си, извади бутилката с дайкири. Изпи го, хълцайки и тресейки се, а то се стичаше по брадичката й. После се появиха хапчетата. Тя изгълта пълни шепи, започна да ги разпилява. Но всяка секунда спираше и ме гледаше изпитателно. Молеше ме да я спра, както го бях правила толкова много пъти по-рано. Не го сторих. Тя се примъкна в спалнята ми, стискаше все още чантичката си — гола като змия, но с чантичка. Последвах я. Извади още нещо от чантичката. Пистолет. Мъничък, облицован със злато пистолет, който не бях виждала дотогава. „Това е новата ми играчка. Харесва ли ти? Получих го на едно шибано родео. Днес го употребих за първи път.“ После го насочи към мен, натисна спусъка. Бях сигурна, че ще умра, но аз не започнах да се моля, просто останах напълно спокойна, гледах я право в очите и казах: „Хайде давай. Пролей още невинна кръв. Изцапай се още, ти си ненужно парче боклук“.

— Тогава в очите й се появи най-странният израз. — „Извинявай, партньоре.“ — Допря пистолета до слепоочието си и дръпна спусъка. Аз просто стоях там и я погледах още известно време. Наблюдавах как изтича кръвта й, как душата я напусна. Чудех се накъде ли се е устремила. После повиках чичо Били. Той се погрижи за останалото.

— Гърдите ме боляха. Разбрах, че съм сдържала дъха си и го оставих да излезе. И това е всичко, скъпи мой. Краят. И началото. За нас.

Седна на леглото, приглади косата си, разкопча най-горното копче на роклята и се наведе напред.