Читать «Докато лежах и умирах» онлайн - страница 8

Е, нали през последните три седмици се отбивам там, когато успея, та се случва и в не най-подходящото време, зарязвам собственото си семейство и задължения, само и само някой да стои до нея в последните й часове, за да не се изправи пред лицето на Голямото неизвестно без една позната физиономия наблизо, която да й дава кураж. Не казвам, че трябва да ми се благодари за това: очаквам същото и за себе си. Но слава Богу, край мен ще са лицата на моите обичани ближни, мойта кръв и плът, защото аз съм благословена повече от другите с мъж и деца, нищо че понякога са ми и голяма мъка.

Тъй живя тя, самотна жена, самотна в гордостта си, и постоянно се опитваше да накара хората да повярват в обратното, като прикриваше факта, че нейните едва я понасят, още не беше изстинала в ковчега, а насрещу Божията воля те вече я тръскаха в каруцата да я погребват на четиридесет мили оттук. Просто отказаха да я положат в една земя с тукашните Бъндрънови.

— Тя искаше да замине — рече мистър Тъл. — Сама пожела да почива сред своите.

— Защо тогава не отиде при тях приживе? — запитах. — Никой от нейните тук нямаше да я спре, даже оня маляк, и той почти пораснал вече себелюбец с каменно сърце като останалите.

— Нейно желание беше — повтори мистър Тъл. — Чух Анс да казва, че тя е поискала така.

— И разбира се, вярваш на Анс — рекох му. — Типично за теб. Не на мен тия.

— Вярвам на Анс, когато си премълчи, ако няма изгода от мен — отвърна мистър Тъл.

— Какви ми ги разправяш — казах му. — Мястото на жената е при мъжа и децата й, жива или мъртва. Как си представяш, че в моя час, когато настъпи, ще поискам да оставя теб и момичетата и да се върна в Алабама, дето я напуснах по своя воля, за да слея съдбата си с твойта, за добро и лошо, до гроба и после!

— Ами хората са различни — рече той.

Да се надяваме. Аз съм се старала да живея праведно в очите на Бога и хората, за чест и опора на моя съпруг християнин и за обичта и уважението на децата ми християни. Та когато се опружа на моето ложе със съзнанието за изпълнен дълг, да съм заобиколена от любещи лица и да отнеса прощалната целувка на скъпите ми хора като мое въздаяние. А не като Ади Бъндрън, дето умира сама, криейки гордостта и разбитото си сърце. Доволна, че си отива. Да лежи там, подпряла високо глава, за да гледа как Каш кове собствения й ковчег, принудена да го надзирава да не претупа работата, както може да се очаква от ония мъже, които за нищо немарят, освен дали ще им стигне времето да припечелят допълнително три долара, преди да ливне дъждът и реката така да се покачи, че да не могат да я преминат! Най-вероятно, ако не бяха решили да превозят онзи последен товар, щяха да я качат с юргана в каруцата и първо да пресекат реката, а после да спрат и да й дадат време да си умре горе-долу по християнски, доколкото й позволят.

Освен Дарл. Най-сладкото същество, което съм виждала. На моменти губя вяра в човешката природа; налягат ме съмнения. Но Бог винаги ми връща вярата и ми разкрива щедрата Си любов към Своите чада. Не и Джуъл, неизменно най-скъпия на сърцето й, не и Джуъл. Той си гонеше екстрата от три долара! А хората одумват Дарл, бил особен, бил мързелив, само се мотаел, не бил по стока от Анс, Каш пък е сръчният дърводелец, който все захваща повече работи, отколкото може да свърши, обаче Джуъл помръдва само за пари или за да му се носи името, че и онуй разголено момиче, дето се е изстъпило с ветрилото над Ади и всеки път, когато някой се опита да каже на жената две думи, за да я поободри, тутакси отговаря вместо нея, изглежда, се опитва да попречи изобщо да я доближат.