Читать «Докато лежах и умирах» онлайн - страница 10

Той стои на вратата и я гледа.

— Какво искаш, Дарл? — питам го.

— Тя ще умре — казва.

А дъртият лешояд Тъл е дошъл да я види как умира, но аз знам как да ги преметна.

— Кога ще умре? — питам го.

— Преди да се върнем — отговаря той.

— Тогава защо вземаш Джуъл?

— За да ми помогне в товаренето — казва той.

Тъл

Анс не спира да търка колене. Доченият му комбинезон е избелял; сукнената кръпка от празничен панталон на едното коляно лъщи като метал.

— Какво ми дойде до главата! — вайка се.

— От време на време човек трябва да предвижда някои неща — обаждам се. — Но в края на краищата няма лошо нито от едното, нито от другото.

— Тя ще иска да тръгне веднага — продължава той. — Джеферсън не е никак близо.

— Сега пътят е добър — казвам.

Но нощес се кани да вали. Неговите роднини ги погребват в Ню Хоуп, има-няма, на три мили оттук. Ама само на него прилича да си вземе жена, родена на цял ден тежък път с каруца, та като му умре, да си има беля.

Гледа над полята и търка колене.

— Боже, какво ми дойде до главата!

— Ще имат предостатъчно време да се върнат. На твое място не бих се тревожил — успокоявам го.

— Това са три долара — казва той.

— Може изобщо да не се наложи да препускат насам. Надявам се де.

— Тя си отива — хленчи. — Така си е наумила.

Тежък е животът за жените, вярно. За някои жени. Помня, майка ми доживя до седемдесет и отгоре. Бъхтеше, без да спира, в слънце и дъжд; не бе преболедувала и ден, след като роди последното си хлапе, докато веднъж нещо се огледа, отиде и взе нощницата си с дантелените волани, която пазеше от четиридесет и пет години, без нито един път да я извади от скрина, облече я, легна на кревата, придърпа завивката и затвори очи. „Всички да се грижите с все сили за баща ви — заръча. — Аз се уморих.“

Анс търка ръце о коленете си.

— Божа воля — казва.

Чуваме как Каш кове и реже зад ъгъла.

Така е. Човешки дъх не е издъхвал по-правдива мисъл.

— Божа воля — казвам.

Онова момченце се изкачва по хълма. Носи риба почти колкото него. Хвърля я на земята и пуфти, „Уф“, после плюе през рамо като мъж. Голяма е пустата почти колкото него.

— Какво е туй? — питам. — Костур ли е? Къде го хвана?

— Долу при моста.

Обръща я, мокрият корем е полепнал с кашкава прах, окото е обложено и надига калта като цицина.

— Да не смяташ тук да я оставиш да лежи? — пита го Анс.

— Смятам да я покажа на мама — отвръща Вардаман. Поглежда към вратата. Чуваме разговора, който течението довява. Чуваме и как Каш кове и зачуква пирони в дъските. — Вътре май има компания — отбелязва то.

— Само мойте хора — казвам. — И на тях ще им е любопитно да я видят.

То не казва нищо, наблюдава вратата. После свежда поглед към рибата, която лежи в прахта. Обръща я с крак и ръгва палец в очната ябълка да вади окото. Анс се е зазяпал далеч над полето. Вардаман се взира в лицето на Анс, после във вратата. Врътва се и тръгва към ъгъла на къщата, когато Анс, без да го погледне, извиква подире му: