Читать «Директивата» онлайн - страница 5

Дилърът вдигна двойката вдясно и я използва, за да обърне асото, на което аз бях заложил парите си. Размени ги, докато го правеше, разбира се, и остави онова, което беше сигурен, че е губещата карта.

— Двойката губи — започна победоносно той, но после си направи труда да погледне картите, и установи, че асото пика му се блещи до моите шестстотин и четирийсет долара. Очите му се изцъклиха.

Зрителите, които не бяха наясно с измамата, се развикаха радостно. Единият мъж ме прегърна.

От години не се бях замесвал в измама с карти. И все пак не беше много трудно, особено с немарлив дилър като този, да разменя картите с безименния си пръст, докато слагах парите. Знаех какъв ще бъде следващият му ход, затова когато ги размени, той ми даде печелившата карта.

Бях спечелил честно и почтено. С измама.

— Ченгета — извика подставеният играч.

Трябваше да го очаквам. Ако играта стане неблагоприятна за тях или измамниците вземат достатъчно пари от жертвата, някой от шайката извиква: „Полиция“ и всички се разпръскват. Това е последният изход от кратката измама. Дори да спечели, мишената пак губи всичко. Мошениците хукнаха. С един замах дилърът прибра в джоба си парите и картите и се опита да побегне. Новите ми приятели, които имаха такъв вид, сякаш можеха да подпомогнат с мускули принципа на честната игра, препречиха пътя му. В резултат на това той трябваше да мине покрай мен. Удари ме в бъбреците и ме събори на земята. Кашоните от мляко се разпиляха.

Другите мъже изкрещяха някои много изобретателни заплахи след него. Аз само го гледах как се отдалечава.

— Нима ще го оставиш да те обере? — попита единият зрител. — Ти си спечели парите честно, пич. На твое място ще намеря този мръсник и ще си взема парите.

— Никога не залагай в играта на друг. — Повдигнах рамене и тръгнах. Докато излизах от уличката, осъзнах, че се усмихвам. Отдавна не се бях забавлявал толкова. След като оцелях от сблъсъка с мошениците от Ню Йорк, определено можех да се изправя пред моята шейсеткилограмова годеница, баба й и сервизите.

Цялата случка продължи двайсетина минути. Скоро се върнах в „Бергдорф“, между Ани и Ванеса. Болката под ребрата ми беше намаляла, сега притъпено пулсираше. Артуро демонстрираше качествата на други вилици за бира.

— Майк — Ани ме погледна мило, — как се чувстваш? Стига ли ти толкова сватбено пазаруване за днес?

В скута си, без да ме видят останалите, аз разгледах онова, което бях задигнал от дилъра, докато ме поваляше на земята. Когато мишената ти носи провиснал, смъкнат на задника панталон, пребъркването на джоба му е лесно.

Той беше избягал и беше загубил всичко. Бях си взел моите шестстотин и четирийсет долара, плюс още осемстотин за неприятностите си и нож, какъвто не бях виждал — тънък, с красиво гравирана дръжка от розово дърво и месингови винтове. Сигурно беше на осемдесет години, испански или италиански. Не беше сгъваем, но изскачаше със същата скорост и лекота. Имах чувството, че хлапакът го е отмъкнал от някого. Този нож беше един от най-смъртоносните предмети, които бях държал. Затворих го внимателно и го прибрах заедно с парите.