Читать «Директивата» онлайн - страница 2

Все повече ме привличаше идеята да замахна с ръка и да съборя всичко от масата, но това вероятно нямаше да бъде най-добрият ми ход.

Изцъках с език.

— Съжалявам — рекох. — Бихте ли ме извинили? Току-що се сетих, че счетоводителят ми трябва да се обади към края на работното време.

Беше лъжа, но подейства. Ако за семейството на Ани имаше нещо свято, това бяха парите. Това ме избави.

Отправих се бързо към изходите. Аржентинецът ми махна с ръка да се върна. Може би имаха стая за спешно възстановяване с масаж на очите и специална програма за изтощени годеници, но аз се нуждаех от въздух и от улиците.

2.

Бях съзрял играчите на „Познай картата“ с периферното си зрение, докато отивахме в „Бергдорф“. Бяха в странична уличка, отрупана с боклуци, някъде на половината разстояние от мраморните изложбени зали на Пето Авеню и търговския център за средни американци, в какъвто се беше превърнал Таймс Скуеър.

Проправяйки си път по многолюдните тротоари, аз видях измамниците в действие срещу туристите. Един джебчия работеше усърдно сред тълпата, насъбрала се около китаец, който скицираше портрети. На отсрещната страна няколко кандидат рапъри примамваха минувачи, написваха имената си на компактдискове от десет долара и после използваха неприкрити заплахи, за да завършат продажбата. Шумът и мошеничествата на улицата ми се отразиха добре след часовете на принудителни обноски и въздуха, затоплян от климатици.

Не знаех къде отивам и скоро усетих, че завивам към мястото, където бях забелязал да играят на „Познай картата“. Изненадах се, когато видях, че измамата продължава, въпреки че се бяха преместили в другия край на улицата.

Мошеникът, който раздаваше картите, беше дълъг като върлина бял мъж и излъчваше отчаяние и сила. Носеше прекалено голяма за главата му бейзболна шапка на „Янките“, смъкната над очите му, а джинсите му висяха по средата на задника.

Вместо маса използваше три кашона от мляко, поставени един върху друг и застлани с вестник. Мъжът местеше картите и бърбореше:

— Двойките губят, асото се заплаща. Тука има, тука няма.

Той ме погледна, но се престори, че не ме забелязва, докато се приближавах. Леко повдигна вежди, показвайки на останалите от екипа, че играта продължава. Играчите бяха четирима.

Когато стигнах до тях, мъжът им направи едва забележим знак и те ми сториха място, за да застана по-близо. Картите летяха и парите сменяха притежателите си. Не че това имаше значение. Всичките работеха в един отбор и въртяха едни и същи пари. Така се действаше в „Познай картата“.

И затова беше глупаво да рискувам дори десет цента. Макар да знаех номерата им, трябваше да ги победя в собствената им нагласена игра.

Трябваше да се замисля какви ги върша, по дяволите, а после да отмина и да се върна в „Бергдорф“ при сребърните лъжици.

Аз обаче се включих в играта. Онзи, който даваше картите, започна да ме обработва:

— Залагай или си тръгвай. По-нататък по улицата дават „Цар Лъв“, ако искаш да зяпаш. Тук е само за играчи.