Читать «Директивата» онлайн - страница 157

Не се отказвах. И после Блум ми изпрати изрезка от вестник. Линч беше застрелян по време на обир в бензиностанция на ъгъла до дома си. Нямаше заподозрени, нито улики. Смъртта му беше много удобна за нея, но една жена веднъж ми каза, че има начини тези неща да се уредят от само себе си.

Не попитах нищо.

Това беше политика, ефикасното взаимодействие между власт и интереси, и нещо ужасяващо, когато го видиш отблизо.

Знаех, че в реалния свят може да почувстваш победата като поражение. Щях да направя онова, което винаги правех — да наведа глава и да се върна към дългите часове на усилена работа, вършейки добри дела, доколкото мога.

56.

Всичко това щеше да стане по-късно. В онзи първи ден на свобода след удара и след разговора с Джак на кея в Александрия изпитвах единствено облекчение. Бях свършил работа, която отначало мислех за невъзможна. Бях оцелял, бях избегнал удара, който ми гласяха, и бях обърнал капана срещу Линч, Блум и Кларк. И се гордеех повече, отколкото исках да призная, че бях влязъл в пряк сблъсък с Джак и го бях надхитрил. Семейството ми беше в безопасност. Аз бях на свобода. Исках само да се върна към приятното, скучно работно ежедневие, да обсъждам тънкостите на счетоводството с моя съсед счетоводителя, да влача чувалите с боклук до контейнерите на тротоара и да прегръщам Ани на дивана, когато тя заспи, гледайки филм.

Но след като отпратих Джак, трябваше да свърша още нещо.

Карах бързо и стигнах там в десет часа вечерта. Обиколих покрай оградата до страничната порта близо до потока.

Резето не ми създаде проблеми. Бръкнах през решетките и го отключих отвътре. Собственикът вероятно не се тревожеше много, че вътре може да влязат хора, защото мястото беше смъртоносно за неканени гости.

Проправих си път през гората около имота и ги зачаках да връхлетят към мен. Те не издаваха звук. Трябваше да се надявам да видя блестящите им очи, преди да впият зъби в гърлото ми.

Този път обаче знаех една тайна. Минах покрай пристройките. Територията ми беше позната. Бях в откритите ливади, близо до басейните и тенискортовете. Не бях оглеждал умишлено имението, но старите навици умират трудно, затова в паметта си имах готова карта на охранителните светлини и детекторите за движение. Минах по заобиколен маршрут покрай клопките.

Първо чух задъханото дишане на кучетата и после — бързото топуркане на краката им по земята. Петдесет килограма гладки мускули и зъби се насочиха към мен. Очите им блестяха като монети в нощта.

— Седни! — заповядах.