Читать «Директивата» онлайн - страница 14

Чух, че долу звъни телефон. Прерових чекмеджетата на бюрото, които бяха пълни с обичайните канцеларски материали, докато намерих черна карта с размерите на обикновена кредитна карта, но три пъти по-дебела, с медни контактни плоскости отдолу и четири гладки като стъкло правоъгълника отпред.

Беше електронна, но нямах представа какво се прави с нея. Докато я обръщах, неволно натиснах единия правоъгълник с палеца си. В картата започна да проблясва екранче, осветявайки тъмната стая в червено в сложна схема.

След миг спря и докато се опитвах да разбера какво съм направил, екранът на лаптопа на Джак примига в подобна схема от бели проблясъци. Появи си някаква команда, изписа се код и после в средата излезе съобщение: „Отпечатъкът не е разпознат.“

Застанах пред компютъра и започнах да се потя. Не исках да има запис, че ровя там. Секунда по-късно блесна светлина до вградената уебкамера и на екрана се появи лицето ми.

Компютърът изпиука силно три пъти.

На екрана се изписа: „Сканиране… Идентификацията неуспешна.“

„Моля, изчакайте, докато се свържем с представител.“

Сърцето ми заблъска в гърдите. Пуснах картата в чекмеджето и го затворих.

Джак вероятно беше чул. И сега аз щях да изглеждам крадецът. Зачаках почукване на вратата и напълно оправдани упреци, но не последва нищо.

Странно. Храната би трябвало вече да е готова и Джак да ме търси. Чух, че долу се спускат щори и се местят мебели.

Приближих се до стълбите.

— Стой там — каза Джак.

Слязох едно стъпало, надникнах в дневната и открих къде е четирийсетмилиметровият пистолет „Глок“. Джак го държеше в дясната си ръка.

— Не се приближавай.

Това вече беше братът, който помнех.

6.

Ани добре прикри безпокойството си, когато й казах, че ще се срещам с брат си. Знаех, че тя не се тревожи много за предишния ми живот, но разбираше, че ще бъде добре да се свържа отново с него, да има с кого да разговарям и да изгладим нещата от миналото.

— Иди да видиш брат си — каза тя.

Двамата с нея живеехме заедно от четири месеца, въпреки че не бяхме прекарали нито една нощ разделени от една година. Бяхме се настанили в старинния квартал „Дел Рей“ в Александрия, където имаше предимно вили от четирийсетте години на миналия век и стари магазини на главната улица. Кварталът беше от другата страна на реката срещу столицата и след скандала аз бях доволен, че има известно разстояние между мен и Ню Йорк. Мислехме да отидем в друг град, но беше хубаво да съм близо до баща ми след излизането му от затвора. Семейството ми се беше разпаднало, когато бях малък, и най-после си бях върнал част от него. Това донякъде ме привлече към Джак.

Ани се грижеше за градината. Аз косях моравата. Винаги имаше хора, които спираха да побъбрят с нас, докато седяхме на верандата. Канех съседите на барбекю. Вляво от нас живееше зъболекар, а вдясно — данъчен адвокат. Бяха приятни хора, макар и малко суховати. Обичаха да говорят за счетоводството по интернет и акционерни дружества.

Някои вечери с Ани си отваряхме бутилка вино, качвахме се през капандурата и от покрива гледахме звездите и фазите на луната. Тайно пускахме бележки в чантите си. Отивах в съда, изправях се пред Федералния съдия, отварях куфарчето си и намирах самозалепящо се листче с надраскано на него: „Благодаря за снощи, адвокат.“