Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 180

Не без усилие Рейт овладя гласа си и попита:

— Какво сте направили с нея?

— Току-що премина първата течна обработка. Тя подготвя кожата и отваря порите за втората течна.

— Доведете я тук.

Зап-210 излезе от клетката. Рейт я хвана за ръка и я погали по главата.

— Вече си в безопасност. Връщаме се на повърхността — той почака няколко минути, докато девойката се съвземе от уплахата и осъзнае, че е спасена.

Пнумите се приближиха.

— Очакваме да ни бъдат върнати картите — заяви един от тях.

Смехът на Рейт бе малко пресилен.

— Още не. Имам и други условия — но няма да ги обсъждам тук. Нека напуснем това място. Музеят на Вечността ми действа потискащо.

В зала от полиран сив мрамор Рейт бе посрещнат от старейшините на пнумите.

— Аз съм човек — заговори без предисловие той. — Обезпокоен и отвратен съм от неестествения начин на живот на моите сънародници — пнумеците. Трябва да преустановите експериментите с човешки деца и да преместите всички деца на пнумеци на повърхността, където да останат под ваша опека, докато бъдат в състояние да се грижат за себе си.

— Но това би означавало край за пнумеците!

— Така е, но защо не? Вашата раса е на повече от седем милиона години. Пнумеците ви служат от около трийсет хиляди години. Едва ли ще изпитате непреодолими затруднения, след като се разделите с тях.

— Добре, съгласни сме. Но какво ще стане с картите?

— Ще унищожа всички, освен няколко копия. Нито едно от тях няма да попадне в ръцете на вашите врагове.

— Не е достатъчно! Пак ще живеем в постоянна заплаха.

— Не е моя грижа. Това е предпазна мярка, която ще гарантира изпълнението на моите изисквания. С течение на времето ще си получите картите.

Пнумите обсъдиха ситуацията с тревожен шепот. Накрая един от тях заяви:

— Съгласни сме с твоите условия.

— В такъв случай бих искал да ни извадите на повърхността, край сивишките солници.

По залез-слънце в солниците цареше обичайната тишина. Карина 4269 бе увиснала в мъждивата омара над хълмовете, отразявайки се в дирдирските кули. Рейт и Зап-210 приближиха складовете. Откъм канцеларията излезе да ги посрещне зарадваният Анахо.

— Докарах въздухолета — докладва той. — Нищо повече не ни задържа тук.

— Да побързаме тогава. Не мога да повярвам, че сме свободни.

Въздухолетът се издигна над солниците и полетя на север.