Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 178

Рейт едва сега намери сили да заговори.

— Трябва незабавно да разговарям с някого от вашите управници. Това, което ще му кажа, не търпи отлагане. Засяга не само мен, но и вас!

— Това е Музеят на Вечността — заяви с пресипнал глас пнумът. — Думите ти тук нямат значение.

— По друг начин ще започнеш да разсъждаваш, когато ме изслушаш.

— Последвай ме, за да заемеш своето място във Вечността. Очакват те — съществото отново се отдалечи. Рейт прехапа толкова силно устни, че очите му се наляха със сълзи. Ако нещо се е случило със Зап-210, ще ги накара да платят, независимо от последствията.

Те повървяха няколко минути и преминаха през обрамчен с колони портал в ново подземно царство: място, което Рейт оприличи на добре поддържан мемориал на Земята.

По широката алея отпред, очертана от познатите златисти и сребристи линии, се разхождаха едри тромави фигури. На Рейт му беше трудно да ги разпознае. Фигурите се насочиха право към него. Когато наближиха, той видя, че са пнуми. Бяха поне двайсетина и съдейки по някои неуловими на пръв поглед признаци като вглъбеност и осанка, очевидно заемаха високо положение в тукашната йерархия. Докато разглеждаше смълчаните силуети в този мрачен и тайнствен ъгъл на Музея на Вечността, Рейт неволно се зачуди на собственото си спокойствие. Но какво друго му оставаше? При подобни обстоятелства нормалното поведение и реакция са абсолютно неприложими. По някакъв начин, черпейки от вътрешните си резерви, той трябваше да наложи волята си и да постигне замисленото, макар да бе заобиколен от чуждоземни същества, движени от неразбираеми и странни мотиви.

Той огледа притихналата група.

— Аз съм Адам Рейт — заговори с ясен глас. — Идвам от Земята. Какво искате от мен?

— Да заемеш мястото си във Вечността.

— Вече съм тук — отвърна Рейт, — но смятам да си тръгна. Надявам се, ще оцените факта, че дойдох по своя воля?

— Така или иначе щеше да дойдеш — по един или друг начин.

— Грешите. Нямаше да дойда. Но вие отвлякохте моята спътница. Слязох тук, за да я взема и да я върна на повърхността.

Пнумите, като по неуловим сигнал, пристъпиха едновременно и заплашително напред. Приличаха на призраци от кошмар.

— Как смяташ да го постигнеш? Намираш се в Музея на Вечността!

Рейт помисли малко, преди да отговори.

— Зная, че пнумите живеят от много отдавна на Тчай.

— Така е, от много-много отдавна. Ние сме душата на Тчай. Ние сме самият свят.

— Но на Тчай живеят и други раси — някои от тях са по-могъщи от вас.

— Те идват и си заминават — пъстри сенки, които ни забавляват и развличат. Прогонваме ги веднага щом сметнем за нужно.