Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 167

Стариците се спуснаха долу. Зап-210 дръпна Рейт и му зашепна развълнувано.

— Видя ли ги?

— Да, видях ги.

— Те са гжиндра.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ами, предполагам, че гжиндра пътуват като всички останали — обясни със спокоен глас Рейт. — Пък и досега с нищо не са показали, че се интересуват от нас.

— Но те са на борда на нашия кораб! Гжиндра не правят нищо случайно!

Рейт изсумтя презрително.

— Може и да е така — но ние какво да направим?

— Да ги убием!

Отново тази неумолима и безжалостна природа на Тчай, оставила отпечатък върху всички обитатели на планетата, помисли си тъжно Рейт.

— Не, но ще ги държим под око — заяви той. — Вече знаем какви са, така че не могат да ни изненадат.

Беше ред на Зап-210 да поклати скептично глава, ала Рейт нямаше никакво желание да причинява зло на беззащитните старици.

Плаването продължи на югозапад, към Сасчанските острови. Дните се нижеха, еднакви като близнаци, без повече вълнуващи събития в небето. Всяка сутрин Карина 4269 прехвърляше хоризонта и се издигаше, забулена в кафеникава мараня. По пладне се образуваше омара, която филтрираше слънчевата светлина и застилаше океана със златисто покривало. Следобедите бяха дълги, залезите — красиви и тъжни, алегорични сражения между войните на мрака и князете на светлината. Нощем изгряваха луните — понякога розовата Аз, друг път синята Браз, а когато ги нямаше, „Ниахар“ се плъзгаше безшумно под звездното небе.

За Рейт тези дни и нощи щяха да са сред най-хубавите, преживени на Тчай, ако не бяха някои мисли, които не му даваха покой. Какво ставаше в Сивиш? Дали щеше да завари космическия кораб завършен, или вече бе разрушен? Каква бе съдбата на лукавия и опасен Айла Гмуреца, какви планове крояха дирдирите в техния град отвъд залива? И какви бяха тези две старици, за които Зап-210 подозираше, че са гжиндра? След онзи случай с въздушния двубой те не излязоха повече на палубата, освен една късна вечер, когато се разходиха за кратко. Докато ги наблюдаваше, Рейт почувства, че целият настръхва. Нямаше никакъв начин да разбере със сигурност дали са гжиндра или не, но предпочиташе да очаква най-лошото — а последствията от това в конкретния случай бяха непредсказуеми.

Една бледа утрин в далечината се появиха Сасчанските острови — три древни вулканични кратера, заобиколени от каменист бряг, обрасъл с горички от псили, киантус, лакови и хлебни дървета. В кратера на всеки от островите имаше по един град, чиито наподобяващи на клетките на пчелна пита къщички бяха полепнали нагоре по стръмните склонове. Тъмните им прозорци бяха извърнати към морето, над покривите се виеше дим.

„Ниахар“ навлезе във вътрешния залив, изви рязко, за да се размине с носещия се в обратна посока ферибот, и доближи южния остров. На кея ги очакваха дългокраки сасчански носачи с черни бричове и високи до глезените ботуши. Те уловиха хвърлените въжета и изтеглиха кораба навътре. Веднага щом бе спуснат трапът, носачите плъзнаха като насекоми на борда, повдигнаха люковете на трюма, нарамиха складираните вътре стоки и ги понесоха към града.