Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 27

— Разбъркай и раздавай — каза тя. — Подреди ги, както смяташ за удобно за теб, после ми ги връчвай едно по едно.

Ръш изглеждаше леко изнервен от прекалената отговорност.

— Добре ли е по азбучен ред? — попита той.

— Не — импулсивно отвърна Кенеди. — Изненадай ме.

Следващите няколко часа се оказаха изтощителни. Ръш й изпрати първо началниците. Най-важната сред тях, с изключение на Емил Гасан, бе Валъри Парминтър, която носеше титлата заместник-директор. Беше около петдесетгодишна и привлекателна по строг начин, с добре поддържан маникюр и оцветена в розово бяла коса, която имаше нарочно неестествен вид. Ако се съдеше по лицето й, тя смяташе разпита за страхотно накърняване на достойнството й.

Отговорите й на въпросите на Кенеди започнаха като кратки изречения, но скоро преминаха в едносрични думи. Лицето й казваше: трябва да изтърпя това, но не се налага да прикривам презрението си.

Кенеди се нахвърли върху нея почти доволно.

— Е — каза тя, — може да се каже, че това се е случило по време на вашето царство. В периода между напускането на стария директор и пристигането на професор Гасан.

Парминтър се вторачи в нея с леден негодуващ поглед.

— Не мисля, че времето има нещо общо.

— Аха — кимна Кенеди.

Който вади едносрична дума, умира от едносрична дума. Парминтър зачака някакво обяснение, но когато такова не последва, тя вложи наранените си чувства в изпълнено с обвинение мълчание.

— Държа да отбележа — процеди студено накрая, — че предложих подробен преглед на охраната още преди девет месеца. Доктор Лиополд каза, че ще последва съвета ми. Разбира се, това означава, че просто забрави за него.

— Имали сте съмнения в качеството на охраната — резюмира Кенеди и си записа нещо.

Парминтър се размърда на стола.

— Да.

— Но сте ги споделили само веднъж. Жалко, особено като се има предвид какво стана.

— Бях пренебрегната! Човек може да си удря главата в стената, но не вечно.

Кенеди стисна устни.

— Изразихте ли тези съмнения в имейл? Или докладна записка?

— Не — раздразнено отвърна Парминтър. — Само в личен разговор.

— Доктор Лиополд ще потвърди ли това?

Възрастната жена се засмя развеселено, негодуващо и учудено, но и леко нервно.

— Доктор Лиополд претърпя масивен инсулт. Не може дори да говори. Но аз не съм изправена пред съда. За охраната е отговорен директорът.

— Разбира се — съгласи се Кенеди. — Никой не е изправен пред съда. Просто бях помолена да предам и доклад за ефикасността на персонала в допълнение към разследването на случая. Исках да съм справедлива с вас. Така че започвайте да говорите.

— Това е абсурдно — възнегодува Парминтър.

Кенеди сви рамене съчувствено.

— Знам.

— Имахме няколко опита за влизане с взлом — каза Парминтър. — Всичките се случиха преди около седем месеца.

— Само опити?

— Да.

— Никакви загуби или щети?

— Не. Но осъзнахме, че охраната ни не е най-добрата възможна. Предишната година бях на курс, където ни обучаваха как да предпазваме много дребните и ценни предмети. Посочих на доктор Лиополд, че някои музеи и архиви използват двойно сляпа система за съхранение. Когато даден предмет трябва да бъде занесен от склада до друга част на сградата, трябва първо да се попълни формуляр за изискване. Помощниците използват шифъра на предмета, за да се снабдят с физически адрес от компютъра, и кашонът се вади от купчината запечатан. Уредникът, изискал кашона, знае какво има в него, но не и къде се намира. Помощникът знае къде се намира, но не и какво има в него.