Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 28

— И ефектът е…

— … че целенасочената кражба става невъзможна. Нашата система обаче зависи от физически бариери и спирачки. И това е чудесно, докато някой не осъзнае как да се справи с тях. А когато го направи, знае къде точно да търси. Е, с изключение на книгите, разбира се.

— Книгите?

— Наследството от старата Британска библиотека. Стая 37 е пълна с тях, нали?

Интересът на Кенеди се засили въпреки отегчителното дрънкане на жената. Гасан й бе споменал, че Британската библиотека и Британският музей навремето са се помещавали на едно и също място. Тогава тя се бе зачудила откъде ли се бе появил този случаен факт.

— Защо? — попита тя. — Какво прави книгите различни?

— Ами нямаме наличен каталог за тях — отвърна Парминтър, сякаш заявяваше нещо очевидно. — Каталогът и всички шифри за достъп отидоха в новата библиотека на улица „Юстън“. Ако те искат да намерят определена книга, трябва да ни дадат физическото й местоположение — стая, рафт, място, номер на кашона. Единствената алтернатива е да претърсваш всеки кашон, докато намериш книгата — усмихна се по-възрастната жена. — Каква ирония.

— Така ли? — попита Кенеди. — Защо?

— Липсата на физически адрес означава, че сме достигнали ниво на охрана за тези книги, надминаващо всичко, с което разполагаме за останалите предмети. А все пак книгите, поне онези, които останаха при нас след преместването, са най-малко ценната част от колекцията.

— Не съм убедена, че това е точно ирония — отвърна Кенеди, — но ви разбирам. Госпожице Парминтър, какво според вас е искал крадецът?

— Всичко, до което може да се добере.

Отговорът звучеше нахално, но бе изречен категорично.

— Какво? Не мислите, че е имал план? Определена цел?

— Не, не мисля.

— Защо?

Парминтър се ухили презрително.

— Да кажем, че ако е имал план, а се е озовал в онова крило и онази стая, сигурно се е объркал.

Тя се надигна, без да попита Кенеди дали разпитът е приключил, и се отправи към вратата.

— Щеше да извади повече късмет, ако бе преровил боклука ни — добави през рамо.

Преди Кенеди да се заеме с втория разпит, звънна Изи. Все още беше във влака.

— Здрасти — поздрави тя, като се опитваше да звучи весело въпреки болката и мъката си. — С какво се занимаваш? Размазваш лошите?

— Разпитвам свидетели — отговори Кенеди. — Размазването може да започне чак след като намеря лошите. Мислех, че вече си стигнала.

— Влакът бе задържан пред Лестър. Скоро ще пристигнем.

Последва мъчително мълчание.

— Прати им много поздрави — накрая изтърси Кенеди, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— Разбира се — потвърди Изи.

„Те“ бяха братът на Изи, Саймън, съпругата му Каролин, която мразеше гейовете и кръстосваше крака всеки път щом Кенеди влезе в стаята, сякаш се страхуваше, че влагалището й е под обсада, и странно кротките им, но готини деца Хейли и Ричард. Живееха в охолно предградие на Лестър, отглеждаха зайци и имаха безоблачния вид на степфордско семейство, което Кенеди наблюдаваше озадачено и с леко подозрение. Каролин работеше за фирма в лондонското сити, но от дома си, и изкарваше луди пари в заключена стая на последния етаж на къщата, която съдържаше само бюро, компютър и три телефона. Саймън се грижеше за децата, зайците, къщата и всичко останало.