Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 237

— А ти… ох, мамка му… а пък на теб някой ден може да ти пораснат гърди — парира Ръш. — Мечтай си за големи.

Диема насочи вниманието си към Кенеди.

— Аз ще довърша тук — каза тя. — Ти отиди да видиш баща ми. И докарай камионетката. Тръгваме си.

Двете се спогледаха. Кенеди кимна и ги остави насаме, после бързо се върна долу до ямата.

Диема продължи да наглася превръзката, но Ръш я хвана за ръка, за да я спре.

— Когато правихме секс — каза той, — само за да забременееш ли го направи?

— Не съм бременна, Ръш.

Той се вторачи в нея изумено.

— Не си?

— Не съм. Казах го, за да попреча на Нахир да ти пререже гърлото.

— А, добре.

Той се замисли за миг и добави:

— Защо?

Диема замълча за дълго.

— Какво точно имаш предвид? Защо това би му попречило да те убие? Или защо ми пука дали ще те убие?

— И двете.

— Трудно е за обяснение — отговори тя. — Моите хора гледат на някои неща по доста странен начин.

Ръш се намръщи, когато случайно движение изпрати вълна от зловеща болка в разкъсания му раменен мускул.

— Айде бе. Е, благодаря за героичната саможертва.

Диема не отговори, престори се, че проверява посивяващото тяло на Бер Лусим за признаци на живот.

Историята още не бе приключила.

— Готов ли си да се раздвижиш? — попита тя.

Ръш се опита да се надигне, но го болеше ужасно от всяко движение. Диема го подкрепи, доколкото можеше, и го повдигна като знаме, сякаш се предаваше, макар и прекалено късно, на логиката на довода, който бе чула преди три години, когато ръцете й бяха около врата на Роналд Стивън Пинкъс, а светлината в очите му гаснеше.

— Готов ли си?

— За какво да съм готов? — изстена Ръш. — Да не искаш да танцуваме?

— Трябва да вървиш.

— Добре.

Отне им цяла вечност да се качат по стълбите. Кенеди ги посрещна горе с мрачно лице.

— Лио е буден — съобщи тя на Диема, — но мисля, че някои от раните на гърдите му се отвориха. Страхувам се да го помръдна.

— Нямаме избор — каза Диема.

И двете се вторачиха в Тилмън. Той бе на крака в ъгъла на ямата, подпрян на ръцете си. Главата му бе отпусната на гърдите. Приличаше на боксьор, който едва бе преживял предишния рунд.

Диема се завъртя към Кенеди.

— Хедър, трябва да вървим — каза тя. — Това е…

— Знам какво е.

— Това винаги е част от плана. Вадиш тоягата от огъня, пребиваш враговете си, после я хвърляш обратно и я оставяш да изгори.

— Схващам, Диема. Загрях го още в самото начало.

— Мога да вървя — обади се Тилмън.

Гласът му звучеше зловещо, сякаш идваше от гърлото на обесен.

— Докажи — каза Диема.

Но първо трябваше да излязат от ямата, което беше толкова трудно, че тя изпита носталгия по стълбите. Двете с Кенеди трябваше да опрат Тилмън на стената й, после да вдигнат крайниците му един по един, сякаш се опитват да сглобят куба на Рубик. Когато свършиха, той лежеше по гръб на ръба, изтощен от болка, и си поемаше дъх с такова затруднение, че предницата на ризата му, вкоравена от прясна кръв, дори не помръдваше.

После трябваше да извършат същото и с Ръш.