Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 231

Бер Лусим я погледна, но бързо върна очи върху Диема. Очевидно бе пресметнал добре опасността.

— Всеки, който е живял някога, е умрял — каза той. — С изключение на малкото хора, които живеят сега. Но днес всичко ще се промени.

— Заради няколко реда в тристагодишна книга? — попита Кенеди. — Не го разбирам.

— Не е нужно да разбираш. И този абсурден танц трябва да спре веднага. Застанете мирно. Пуснете оръжията до краката си. Не искам да проливам кръвта ви тук. Не го смятам за необходимо. Но няма да се поколебая, ако ме принудите.

Кенеди спря на място.

— Добре — каза тя. — Печелиш.

Завъртя пистолета си и го насочи в тавана, после се наведе бавно, за да го остави на земята.

Диема избра момента и стреля.

68.

Също както в битката до ямата. Ръш не успя да отграничи причина от резултат.

Видя ръката на Диема да помръдва и чу три изстрела, толкова шумни, че възприе звука като физически удар.

После нещо излетя от ръката й, а тя самата бе отхвърлена назад към стената.

Стори му се, че звукът идва от всички посоки в тясното пространство, и едва по-късно разбра, че Диема въобще не е стреляла. И трите изстрела бяха дадени от Бер Лусим.

В момента, когато осъзна това, всичко бе свършило. Диема се плъзна по стената към пода, а Бер Лусим насочи пистолета си към Кенеди, която замръзна на мястото си, протегнала ръка към оръжието си.

— Недей — посъветва я той.

Диема въздъхна тежко. Лежеше на циментовия под и притискаше страната си. Между пръстите й течеше кръв, а по крачола на джинсите й се разпростря червено петно. Поне два от куршумите на Бер Лусим я бяха уцелили.

Не, и трите, загря Ръш. Пистолетът на Диема лежеше на около три метра от нея, а дулото му бе зловещо изкривено.

— Иска ми се да не се беше наложило — каза Бер Лусим. — Но поне си още жива. За съжаление това е последната любезност, която мога да ти окажа.

Сърцето на Ръш биеше като чук в гърдите му. Струваше му се, че ще повърне. Видя как раменете на Кенеди се напрегнаха, което означаваше, че и Бер Лусим ги бе забелязал. Тя се канеше да действа, а това щеше да я убие.

Но пък той можеше да направи нещо по въпроса.

Ако само имаше време за това. И ако можеше да намери подходящите думи.

— Чакай! — каза Ръш.

Всъщност не го каза, а го изкрещя шумно и пронизително. И вдигна книгата на Толър в ръка, сякаш се канеше да проповядва.

Бер Лусим се завъртя и се вторачи в него, а той размаха книгата в лицето на Предвестника.

— Аз съм тук, нали? — избъбри Ръш. — Ти го каза. Аз съм част от картинката. Господ ме е изпратил, за да ти донеса послание. Нали така?

— Да — отговори Бер Лусим с глас, чието спокойствие и кротост накараха паникьосаното момче да звучи още по-абсурдно. — Казах го.

— Добре — кимна Ръш, като се помъчи да спре треперенето на ръцете, краката и гласа си. — Тогава точно тук, точно сега, за времето, което ни остава, аз съм това, което си ти. Аз съм един от божиите Предвестници. Не съм просто някакъв идиот адамит.

Бер Лусим се намръщи.

— Е, и? — попита той. — Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня. Ако аз съм Предвестник, Бер Лусим, посланието ми е за теб. Съгласен ли си да го изслушаш?