Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 229

В далечния край на стаята върху дървена маса стоеше лаптоп. Два дълги кабела го свързваха с модернистична скулптура, състояща се от купчина стоманени пръчки и няколко десетки дебели пакета, увити в пергаментова хартия.

Въпреки кошмарното състояние на стъпалата подът бе сравнително чист. Метла бе подпряна на чувалите с експлозив, а след като забеляза това, Ръш видя и други следи от домакинство: чайник и кутия с мляко, оставени върху сандък, чифт тонколони с айпод между тях, лампа за четене на масата и отворена до нея книга.

Бер Лусим очакваше края на света в домашни удобства.

Той застана до Ръш, сложи ръка на рамото му и го насочи към масата. Спомняйки си какво бяха направили ръцете му преди малко, Ръш потръпна и се отдръпна бързо, после се завъртя с лице към Предвестника.

Бер Лусим го наблюдаваше с интерес.

— Слушай — започна Ръш, — не… не знам какво искаш от мен. Дори не би трябвало да съм тук.

— Да — възрази Бер Лусим. — Би трябвало да си тук. Разбира се, че трябва. Нямаше избор. Моля те, седни. Няма да те нараня.

— Добре съм си тук — отвърна Ръш.

Бер Лусим кимна.

— Хубаво.

Мина покрай Ръш и взе книгата, която лежеше на масата. Повдигна я към младежа, което означаваше, че той трябва да потисне страха си и да пристъпи към него.

Книгата беше много стара, ъглите й — пречупени и изтрити, а обложката й имаше вид, сякаш някой я бе изпуснал във ваната. На корицата с прости неравни букви бяха изписани думите: „Тръба, възвестяваща правосъдие“.

— Познато ли ти е това? — попита Бер Лусим.

Ръш се зачуди дали да излъже, но само за миг. Защо иначе би дошъл тук?

— Да.

Бер Лусим се усмихна топло, сякаш бе изтръгнал признание, което щеше да е добро за душата на Ръш.

— Искам да ти благодаря — каза той.

Тонът му — сериозен и дружелюбен — разтърси и уплаши Ръш. Той не отговори, а се вторачи в другия мъж, който прелисти страниците и му подаде книгата. Ръш я взе и видя, че е обърната на последната страница. Вековната хартия, суха и крехка, изшумоля между пръстите му.

— Този параграф ме затрудни — каза Бер Лусим. — Особено когато Толър казва, че синът и духът ще присъстват, щом краят настъпи. Това звучеше като безсмислена литургия на римската църква. Имам предвид разделянето на Господ на три, сякаш е парче хляб.

— Той е парче хляб — каза Ръш. — Още ли не си схванал цялата тази история с причастието?

Той чу собствения си глас и му се зачуди. Дали искаше Бер Лусим да потроши ръцете и краката му? Или дрънкаше смело заради по-раншното обещание, че няма да бъде наранен? Но пък Бер Лусим не реагира на наглия му тон или дори не го чу.

— Господ е едно — каза той. — Само глупаците отричат това. Така че това позоваване на сина и духа винаги ни се е струвало — на мен и Авра — доста странно. Дори загадъчно. Но времето и провидението изясняват всичко. Знаеш ли какво означава името ти?

— Ти вече спомена, че означавало „син на“.

Бер Лусим кимна.

— Да. Точно така. Но сега имах предвид фамилията ти. Ръш — продължи той, без да изчака отговора на младежа. — Отговаря на староеврейската дума, която означава дух. Ти си синът, Бен Ръш, а също така си и духът. Господ казал на Йохан Толър, че ще дойдеш, а Йохан Толър го каза на мен. По този начин той ме уверява, че всичко е наред. Че това, което върша, е правилно. Между другото, чувам дишането ви.