Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 220

— Нямам представа. Моля те, подкарай колата.

— Разположение. Разположение. Разположение.

Кенеди се завъртя към Диема, която внезапно осъзна смисъла на думите й.

— Фабриката на Бер Лусим — промърмори тя.

— Точно така. Защо тук? Предполагаме, че не е искал да транспортира отровата надалеч. Всеки път, когато я е местил, е рискувал да го спрат и заловят. Затова е искал да е наблизо. Но чак толкова близо? Имам предвид, долу е Гинат Дания, нали? На по-малко от километър на юг от нас?

Диема не отговори.

— О, за бога! — избухна Кенеди. — Просто кимни!

Бавно, настръхнала от суеверен страх, Диема поклати глава.

— Значи е бил в радиуса на граничните ви патрули. Няма начин да не наблюдавате собствения си праг. Бер Лусим е прекалено наблизо и е прекалено видим.

— Вероятно ласкае самочувствието си, като си играе с нас.

Кенеди затропа с пръсти по волана и се замисли.

— Може би. Но такъв ли беше като Предвестник? Обичаше да се фука или да си свърши работата?

— Най-вече си вършеше работата — призна Диема.

— Значи пропускаме нещо. Така трябва да е. В противен случай…

Телефонът на Диема звънна и макар неверницата да изглеждаше готова да продължи разговора, тя я смълча с повдигане на ръка. Този тон означаваше Куутма. А ако Куутма й се обаждаше, значи имаше да й каже нещо важно.

Ръш бе ужасно отегчен и раздразнен от последното пророчество. Бяха го оглеждали безброй пъти, но нищо ново не им идваше наум. Затова той се върна на първата страница и започна от самото начало.

Отново му направи впечатление колко абсурдно бе да чете тези дивотии, сякаш съдържат свещени истини. Толър беше не само откачен, но и ужасно досаден и толкова съсредоточен върху дребните подробности на собственото си време, че не можеше да говори за вечното, без да се позове шест-седем пъти на настоящето.

А това беше странно за човек от Племето на Юда. Да се занимаваш с местната политика — политиката на адамитите, изглеждаше като да се тревожиш за прогнозата за времето на луната.

Нещо обаче тормозеше Ръш. Някаква идея бе пробягнала през съзнанието му, докато четеше разказите на учените за Толър и другите смахнати от „Петата монархия“ в самолета, а също и когато говори за това с Диема. Но явно не го бе впечатлила достатъчно, за да я запомни. Просто усещаше, че нещо не е наред, при това в съчетание с нещо дребно, но специфично, което вече бе забелязал, несъответствие между писанията и случващото се в момента.

Секунда по-късно, когато навлезе в пророчествата, това напълно се изпари от главата му, защото нещо друго го впечатли повече. Намери го в началните параграфи на книгата и единствената причина да не го види преди беше, защото тогава се бе съсредоточил върху самия текст, а не върху бележките, които Кенеди бе надраскала над думите. Бележките на онзи французин.

И аз заставам на планината на Музите и искам вдъхновение, макар че моята истинска Муза е Великият Господ. И чрез мен, недостойния, Той издава последната си присъда.

Това беше Толър. А над думите „планината на Музите“ Кенеди бе написала спретнато с черна химикалка една-единствена дума.