Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 19

Прентис подсмръкна.

— Да, предполагам, че е така.

Той не си направи труда да каже „Защото не ти останаха приятели в собствения ти отдел“, но и нямаше нужда. Беше повече от очевидно. Кенеди беше дала показания срещу двама от бившите си колеги от полицията, замесени в незаконна престрелка, после бе загубила двама партньори в кошмарни касапници. Не бе виновна за тях, но в очите на повечето хора беше предателка и кутсузлийка. По времето, когато я изритаха, бездруго никой не би се съгласил да работи с нея.

Тя изчака Прентис търпеливо. Бяха добри приятели навремето, когато още работеше в полицията, а оттогава бе внимавала да не му досажда много. Според нея емоционалният капитал, от който можеше да тегли, още не бе изчерпан.

— Давай тогава — промърмори той накрая. — От какво се нуждаеш, Хедър?

— Виж дали в болниците се е появило нещо — отвърна тя. — Нараняване с нож.

— По същото време?

— Да. Миналият понеделник или ден-два по-късно.

— Само в Лондон ли?

— Ако можеш да провериш и районните болници, ще е чудесно.

— От какво умря последният ти роб, Хедър?

— Сексуален екстаз, Ралф. Това довършва всички накрая.

Прентис въздъхна.

— Мисля, че мен ще ме довърши холестеролът — мрачно изсумтя той. — Ще видя какво мога да направя.

Другото леко обаждане бе до човек, когото Кенеди познаваше под името Джонатан Партридж. Той беше инженер, завършил Масачузетския технологичен институт. Освен това беше математик, който обича загадки, и бе помогнал на Кенеди в няколко случая с необикновената си интуиция. Но Партридж не си беше у дома. Единственото, което Кенеди успя да направи, бе да му остави съобщение, след като гласът на телефонния секретар, който напомняше на този на Маргарет Тачър, я покани да направи това.

След като затвори телефона, Изи влезе в стаята, ухилена дяволито, и си потупа часовника.

— Две минути и половина — похвали се тя. — При това отчитам от „Как те наричат, любовнико?“ до „О, господи! О, господи!“. Иска ми се мръсните разговори да бяха олимпийска дисциплина. Страната щеше да се гордее с мен.

Кенеди остави телефона си.

— Не ти ли плащат на минута? — попита тя.

— Да, разбира се.

— Значи колкото по-бързо докараш мъжа дотам, докъдето иска да стигне, толкова по-малко ти плащат.

Изи се метна на леглото и се сгуши в нея.

— Не е само за парите, бебчо. Аз съм професионалистка.

— Разбира се.

— И стандартите ми са много високи.

— Знам.

— Не би уважавала тореадор, който оставя бика да агонизира, вместо да го довърши.

— Да. Това би било нечовешко.

— Точно така. Или пък при бой с петли, ако оставиш петела…

— Може ли да приключим с животинските аналогии? — прекъсна я Кенеди.

Изи се търколи върху нея, яхна я и се ухили.

— Но не стигнах до мятащия се жребец.

Кенеди вдигна телефона като адвокат, представящ улика в съда.

— Работя — каза тя.

— Да бе — игриво поклати глава Изи. — Когато говоря по телефона, аз работя. А когато ти го правиш, просто караш други хора да работят за теб.

— Да, както ти караш другите хора да се празнят за теб — отвърна Кенеди.

Думите й прозвучаха много по-студено, отколкото бе възнамерявала.