Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 20

— Е, това е името на играта, бебчо. — Изи опита отново да оправи настроението. — Искаш ли да ми помогнеш да подобря рекорда си?

Кенеди бе обзета от клаустрофобия, приклещена не от тежестта на Изи върху себе си (можеше да я понесе лесно, а и й се бе наслаждавала безброй пъти), а от поканата за интимност, каквато не желаеше в момента. Поколеба се. Езикът я засърбя да изплюе нещо ужасно обидно и унищожително.

Телефонът я спаси. Завибрира в ръката й и издаде звук като стършел, попаднал под стъкло. Тя сви рамене извинително, а Изи се смъкна от нея и се облегна назад.

— На това му се вика бързина — каза Кенеди, когато видя екранчето.

— Какво мога да направя за теб, бивша сержантке? — попита Джон Партридж.

Тя се поколеба пресилено.

— Ами… това е голяма услуга, Джон.

Изчака търпеливо за момент, за да види дали той ще я спре или окуражи.

— Давай, Хедър. Свенливостта не ти отива.

Това бе окуражаването, от което се нуждаеше. Разказа му набързо за случая, после заговори по същество.

— Ти работеше в „Суонзи“, нали, Джон?

— Отговарях за магистърската им програма по физика в продължение на три чудесни години. Преди торите, когато университетът все още получаваше субсидии. Защо питаш?

— Мислиш ли, че ще ти позволят да вземеш назаем микроскоп „Келвин“?

Партридж се засмя — кратко скептично излайване.

— Не взимането назаем е проблемът, бивша сержантке. Микроскопът е просто гигантски скенер на баркодове, към който е прикрепен компютър. Безсмислено е да вземеш „Кевин“, без да имаш оператор. А тези дами и господа са като светците на нова религия. Времето им за проучвания е запълнено шест месеца напред.

— Добре — каза тя. — Не вреди да попиташ.

— Не съм казал „не“ — прекъсна я Партридж. — Ще видя какво мога да направя. Но ще си умрат от смях, когато им кажа, че ще разследват взлом. Масовите убийства са им в стила.

— Благодаря ти много, Джон. Ти си ангел.

— Да, паднал ангел. Поздрави приятелката си от мен.

— Ще го направя — обеща Кенеди, после се поколеба за момент. — Как е Лио напоследък?

— Спокоен.

— Това е хубаво, нали?

— Не, той е спокоен и когато не е добре. Но сега е кротък, защото работи. Не съм го чувал от месеци. Ако искаш да му пратиш послание, в Клеркънуел има кафене, което използва като пощенска кутия. Ти си сред тримата, на които ми е позволено официално да давам адреса му.

— Няма нужда, благодаря. Но му изпрати поздрави от мен, когато се видите.

— Добре. И ще те уведомя за микроскопа.

Линията прекъсна. Партридж смяташе сбогуванията за загуба на време.

— И каква е работата? — попита Изи.

Кенеди вдигна очи и я видя облегната на вратата със скръстени ръце. Игривостта й бе изчезнала, беше имала време да се поохлади и очевидно нямаше да рискува да я отхвърлят за втори път.

— Трудно е да се каже — призна Кенеди. — Разследване на престъпление, което може да не се е случило.

— Вече ми харесва. Искаш ли да ми разкажеш на едно питие?

Отидоха в „Каск“ на улица „Чарлуид“. Беше сравнително скъпа кръчма, но бе наблизо, а и толкова рано вечерта щяха да си намерят места без проблеми.