Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 17

— Този тип Силвър беше ли ти приятел?

— Не. Не, наистина. Познавах го, но никога не съм говорил много с него. Просто ми беше кофти, че е загинал по такъв тъп начин.

Кенеди зададе още няколко безобидни въпроса, насочвайки разговора обратно към емоционално неутрална територия. Парченцата от мозайката все още не се наместваха по местата си, но тя видя, че темата разстрои момчето, затова реши да не го тормози повече.

— Благодаря ти за помощта — каза накрая. — Утре искам да прегледам дневниците на персонала, както и досиетата им. Също така трябва да проведа разговори с всички, които са били дежурни онзи понеделник. Можеш ли да се отбиеш в кабинета на професор Гасан и да му съобщиш това?

— Добре — съгласи се Ръш. — Разбира се. Или пък мога да те заведа там, за да му го съобщиш лично.

— Няма нужда — бързо отвърна тя. — Ще се радвам, ако ти предадеш думите ми.

Когато Кенеди напусна Райгейт Хаус, трима души я наблюдаваха.

Първите двама седяха в сребрист форд мондео — най-популярния цвят на много популярна кола — на около петдесет метра от предния вход на сградата. Бяха невзрачно, дори мизерно облечени, но от тях се излъчваше кротко напрежение, което привличаше втори поглед.

Те изчакаха Кенеди да си хване такси и да мине покрай тях на път обратно към центъра на града. После шофьорът запали двигателя и небрежно подкара след таксито. Мъжът до него огледа улицата с опитно око, за да види дали ги наблюдават.

Наблюдаваха ги, но той не забеляза това. Далеч от сградата, Диема гледаше към тях откъм покрива на заключен гараж през растителността, която я скриваше от любопитни погледи, но й осигуряваше идеална гледка към улицата. Тя не ги последва. Засега беше тук, за да наблюдава и да прецени риска. Преценката й бе, че такъв почти няма. Нито Кенеди, нито хората, които я следяха, бяха наясно с присъствието на Диема, както и с факта, че собственото им наблюдение става част от нещо много по-голямо.

Дойдеше ли време за действие, Диема щеше да действа. А тези, срещу които се насочеха действията й, нямаше да усетят приближаването й.

5.

Кенеди се върна в апартамента на Изи, влезе и отиде във всекидневната, където я посрещнаха думите: „О, господи, искам те. Искам те в мен. Веднага. Това ще ти хареса ли, бебчо? Искаш ли да ме запълниш? Обзалагам се, че мога да те поема целия…“.

Това щеше да е тревожно, ако Изи не седеше точно пред нея, сама, вторачена в „Коронейшън стрийт“, намалила звука на телевизора до минимум. Държеше телефона си в едната ръка, чаша силен йоркширски чай в другата и макар лицето й да бе изкривено във възбудена гримаса, беше отпусната спокойно на креслото.

С други думи, работеше. Докарваше непознати до оргазъм срещу осемдесет пени на минута плюс ДДС. Тъй като и двете й ръце бяха заети, тя махна на Кенеди с левия си крак. После вдигна чашата си и прошепна беззвучно, че чаят е в чайника.

Кенеди не искаше чай. Приготви си уиски с вода, без да издава и звук, после занесе питието си в спалнята, свали чантата от рамото си и я метна на леглото. Стовари се до нея, срита обувките си и се протегна удобно, облягайки глава на противната табла от ковано желязо.