Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 9

— Толкова просто ли ти се вижда, Радота? Хайде да поговорим.

— Какво да говорим! — възкликнах аз, но бях любопитен. Исках да знам повече, щом ще трябва да защитавам Перо. Нявга ме водеше Влас на лов, говорехме надълго, учеше ме. Наоколо клечаха вълци, слушаха и те, бухали и сови накацваха по клоните, мигаха… Той ми подари първото стадо биволи по-късно, като възмъжах. Друда тачеше дълбоко. „За много неща си годна!“ — подари й старинния нож от кост на мамут за тъжните дела след смъртоносен удар с меч или копие. Посмъртният нож.

Седнахме под големия дъб двамата. Влас заговори:

— Не е просто, Радота. Виж небето. То е толкова далече от тебе, колкото е далече и от звездите — но все пак ти си понякога небе. — Засмях се. — Не се смей, Радота, ти си мен, Влас, Злобния, Смъртобиеца, аз съм тебе, Радота Добросърдеца. Всичко общо и далечно може да е едно, да е тук, да е ти… А ти — да си всичко останало…

— Говори ми още, Власе, слушам. Защо ти се иска да биеш със смърт? Защо съперничиш на Перун и едновременно властваш с него без спор и упрек? Дойде ли ред да се убива, вие заедно решавате дали да разрешите…

— Ще ти кажа. Но първо помисли, че нашият живот е търкулната питка. Чупваш си парче питка, докато го изядеш, тя се търкулнала още, посягаш към ново място вече…

— Това го разбирам. Ако си държал здраво лятото, то може да те застигне есента…

— Да. Добре усещаш, така е горе-долу. Подобно казваха, търкулнеш ли коврига, все някога те стига…

Ако срещнеш някого в горната коричка на питката, после го срещаш в долната… Трябва смело да разпознаваш и предугаждаш — като в пити-тали-буфта-рафта… — Всички я бяхме играли като деца. — Ще бягаш, от каквото си разбрал, ще ядеш онова, което не си разпознал! Не виждаш какво те очаква, но знаеш какво може да е. Буфта, буфта, буфта! — Засмяхме се.

Пред нас се ширнаха други полета, непознати… До края на кръгозора по безкрайната шир бродеха хиляди и хиляди животни, биволи, барсове, конски хергелета, якове, мечки, вълци, турове, елени, мамути, мамонти…

— Виж ги, Радота. Те всички сега са в долната част на питката — и ме погледна страшно до дъно с черните си очи. — При мен! Не бия със смърт, те идват при мен. Както и при Мора… Хора и животни застигат мечти, сънища и отъпкани вече пътеки и места за живеене.

Млъкнахме за дълго.

Гледах спокойния ход на животните.

Някога и аз ще ги застигна.

Някога и аз, заедно с Друда, ще бродя с тях от есента към пролетта.

Разбирате накъде водеше войската си бог Перун, яхнал сур елен, разбирате защо то беше — и още не беше — се случило. Аз го разбрах.

— Говори ми за Перун сега, разбрах те, боже Власе…

— Е, някои дела на боговете остават необяснени за останалите… И никога да не си сигурен, че нещата стават по едно и също време. Целите ни са и тук, и надалеч във вечното винаги, затова сме самотни и тъжни често. Перун е в небесата, аз съм тук долу. Може да се боричкаме като палета, но не можем да живеем поотделно. Отдавна не сме палета, само бихме искали да бъдем и си го припомняме. Но хората това виждат. Другото е в мъгли, снежни преспи, блатни светлинки. Навярно се досещаш, че онези химни и старинни хора, които хората ни пеят, не са тъкмо онова, което искаме да чуем… А и хората разбират от нас само онова, което като предутринна хладна роса е намокрило опинците им…