Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 7

— Защо бре, побратиме?

— Ще рече тя, че нея хората, каквато е — едвам я траят, пък деца от тебе, ако добие, то ще е всеобща погибел, светът ни го отписвай от рабоша, то страшно!

— Нищо си ми няма на носа!

— Тъй-тъй, то ако си беше у ред, то лани бобрите нямаше да се пробват да ти го отмъкнат за бент…

Ей ти щастлива Дуда, засмяна до уши, излиза пред къщи, показва мъничкото детенце на света:

— Перо е това, син на Перун и Дуда, от баща светкавица и майка дъжд!

Светна слънце, бухна дъжд, мечка се зажени в горите свещени с дарове от важни напети елени! Вдигнаха хората глава от работа и от суета, от дрямка и от радост, от мъка и от болест, от гроб и от път, от кораб и от совалка, от влак и от пързалка — разбраха всички радостта, знаменията, знаците, шумовете над главите им, минаващи-заминаващи, изсипаните щедри дарове:

— Хей, богове, духове, хора, сили, скали, слонове, мишки, риби, поля, острови! Има си наш Перун детенце като ясна звезда, Перо се казва!

Малцина знаеха, как на косъм спасихме божието дете от вярна гибел, какъв поплак и позор отминахме и загърбихме.

* * *

И аз там бях, ядох пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми полази буболече…

Спинкайте, дечица, вече!

Глава 5

Оброчище

Бях застанал до къщата на кака Дуда. Наглеждах Перо, играеше си наблизо с катерица от гората — надбягваха се, замеряха се с дъбови жълъди, редуваха се на „Пити-Тали-Буфта-Рафта“. Вкъщи Дуда, Друда Билковита, дружки-вейници, самодиви, омайници вършеха делнична работа: подсиряха сирене, биеха масло, варяха билки, редяха магии, разваляха клетви-заклинания.

Кака ми Дуда излезе навън за нещо, че като ме видя, че като се захласна-заля от смях, сложи ръка на уста, залитна чак… След малко Друда Билковита излезе, видя ме и тя да стърча там, веднага също се засмя с цяло гърло.

Хей! Ама — ей! Какъв юнак съм — знаят всички, какъв чародей съм — пак знаят! — а тези тука ми се смеят, като да съм от кал направен и в корито забравен!

Друда беше тръгнала надолу към поточето. Върви, смее се, кобилицата с ведрата се люшка.

Забих си аз меча в дъба, положих си кривака, свалих си дрехи-доспехи, всичко, гол, както от майка роден, я последвах на брега. Тя се обърна, видя ме, пусна ведрата, доближи, сложи длан на гърдите ми.

— Друдо Билковита, откак се помним, все сме били заедно. Като деца плувахме долу в езерото, изскокна риба със зинала уста, зъбата…

— Помня, Радота. Ти разпра с нож търбуха й и ни спаси. А ти помниш ли тигъра с големите обърнати зъби?

— Помня, отидохме на далечното светилище сами, оттатък езерото, където ни забраняваха — все там ходехме! — ти го омагьоса с едни мънички тревички-билки, той заспа, ние беж! — търтихме към къщи.

— Ти, проклетнико, първо искаше, докато спи, да му изкъртиш зъбите…

— Като се знаем-помним, като се гледаме-слушаме цял живот вече, защо винаги като ме видиш, се смееш все едно съм крива гъба! Ето на, пак се смееш!

Друда спря да се смее и каза:

— Раджиха Радота, който ме спаси и когото спасих, колко си красив! Лицето ти е красиво, ръцете ти са красиви, очите ти са красиви, душата ти е красива, добрината ти е красива! Всичко ти е красиво! И като ми говориш, е красиво… Как да не се смея, като ми се отпуска душата! Олеква ми, радвам ти се! И на себе си се радвам!