Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 10
Роман Димитров
Нашият свят е това. Нашият свят е този. Нагоре и надолу ей това дърво, ей тези дървета — ни държат вързани стегнато към себе си. Чу ме. От свят се не бяга.
Не ми беше лесно, но и това го разбрах.
От свят се не бяга. Влас и друг път беше го казвал, но сега го усетих дълбоко, като порязване с остър нож, до кост…
— Ела да ти изберем кон като за княз, юначе Радота — усмихна се Влас. — Трябва да е кон велик, кон над конете! То пък все ли ще си юнак и чародей, Раджиха… — Влас рядко се усмихваше човешки, все ледено и презрително, но сега му беше приятно. Но и пак тайна скриваше. При него всичко многоцветно се мяркаше, блясваше, стопяваше се, както ако въртиш планински кристал на слънце. Или като скреж те смръзваше чак в костите… Сега какво искаше да каже? От Раджиха по-нагоре къде?
Отидох. Какво хергеле! Всеки кон на света имаше тук при Влас приплод. Перко беше с мен, хукна по конете. Не се страхуваше това дете, чак понякога ми ставаше страшно!
— Вуйчо, виж ги, еха!
— Кой е за вуйчо ти? Можеш ли да му избереш? — Конете се пръснаха надалече по полето, Перко ги последва, изчезна в един валог.
— Остави го, нека ти търси, може да намери коня ти.
— А какъв ми трябва? Кажи, ти виждаш нататък… Устремен си подир питката…
Влас се засмя.
— Ти не знаеш ясно още какво искаш — но конят е търпеливо животно, ще те изчака, ще те открие конят ти… Корените и върхарите трябва да са заедно… Понякога конят по-рано от ездача си знае целите му…
Перко галопираше към нас, яхнал чисто бял жребец-красавец. — Вуйчо! Ето този?
— Какво ще кажеш, Раджиха Радота? — Яхнах коня, той не трепна, не запреде с уши, дигна крак, изпръхтя, тропна… За ездача няма по-важно да намери коня си, понякога го търси цял живот, и за коня е толкова важно да си намери ездача, иначе боледува и умира.
Така се срещнахме двамата с този кон. Усетих, че се казва колкото Белур, толкова Радота, а аз Радота, колкото и Белур.
— Конят ти вярва, Раджиха. Виж ти дали му вярваш!
Може ли да не се вярва на такъв кон! Та той сякаш яздеше един ден и един сезон напред!
С Перо пред себе си на Белур поехме към дома. Перо се радваше, че ми е избрал хубав кон.
— И аз ще имам кон, ще ми даде и на мене Влас!
— Ще имаш.
— Ти вярваш ли на твоя, както ти каза Влас?
— Вярвам му. Яздя Белур още преди да изчезнат мамутите, Перо…
— Кога са изчезнали? — чудеше се Перо.
— Ами дойде им редът — изчезнаха, слязоха при Влас. Така е, Перо — дълго се намира, бавно се разбира. Това от мене запомни. Нататък ще ти каже Влас. Ние сме тук и другаде, Перко, племенниче…
Оставих Перо у сестра ми, прибрах се вкъщи, погрижих се за коня, измих се, влязох у дома. Друда Билковита ме чакаше на сложената маса, гледаше ме с ония очи.
* * *
